Още не беше дошла на себе си и дори сви в нивите, но се спря - недалеч забеляза бяла къщурка с решетки на прозорците.
А освен това видя Канторович. Ръцете му бяха вързани отпред, конвойният го дърпаше за въже. Втори, въоръжен с винтовка с щик, вървеше отзад.
Хвърли се насреща им.
Щабскапитанът я забеляза, поклати глава: не се доближавайте. Лицето му бе в кръв, над веждата имаше син кръвоизлив.
И страхът се изпари някъде. Мона бе в седлото на бясно препускащ кон и здраво държеше поводите. Захвърли вързопа с храната настрана. Пискливо, по женски, кресна:
- Гад белогвардейска!
Нахвърли се върху Канторович.
- Ще ти избода очичките проклети!
Предният конвоен я хвана за раменете.
- Кво става бе, лелче?
- Тоя е офицер, по мутрата му се види! Офицерите пречукаха мъжа ми!
- Успокой се. И така му е изпята песента. По време на разпита счупи челюстта на Акимич. Водим го в долчинката.
Мона се отскубна, нахвърли се върху осъдения и взе да го налага и блъска.
- Гад! Гад!
Отдръпнаха я.
- Нали ти казахме: ще си получи заслуженото. А на теб ще ти намерят нов мъж. Хайде, аз ще те взема, горещ мъжага съм -озъби се конвойният.
- С вас ще дойда - заяви Мона. - Искам да видя как ще скършите тая гъба отровна.
- Върви - разрешиха й. - Само не се пъхай под куршумите.
Тя тръгна подире им, като от време на време започваше да сипе ругатни - горе-долу едни и същи, фразеологическият й запас не беше голям.
Сега, когато работата беше свършена, отново здравата я хвана страх. Ще успее или не?
Докато нападаше щабскапитана, Мона пъхна в ръката му малкия си нож за дялкане. Далеч ли е до дерето? Ще има ли Канторович достатъчно сръчност и време да разреже въжето, с което е вързан? И ако успее, ще може ли да се справи с двама въоръжени мъже? Единственото, с което Мона можеше да му помогне, беше да се хвърли върху задния и да го сграбчи за врата. Колко ще го забави това? Няколко секунди, не повече.
- Последна цигара да изпуша ще ми дадете ли? - попита Канторович. - Тютюн си имам. После ще си го вземете.
- В дерето ще пушиш - отвърна лениво предният.
- Аз обичам в движение, окопен навик. Там не може да се стои на едно място. Австриецът стреля по огънчето.
- Добре. Къде ти е тютюнът?
- В десния.
Конвойният се обърна, доближи се. Вторият опря винтовката с приклада в земята, извади кибрит.
Сега! - разбра Мона и се приготви да скочи на гърба на задния. Страхът отново изчезна.
Но не се наложи да скача. Канторович удари първия с коляно в слабините, завъртя се и свали втория с юмрук между очите. В следващия миг в ръцете на щабскапитана вече имаше винтовка. Той замахна да прободе падналия с щика.
- Недейте! - извика Мона. - Не го убивайте!
- Това пък защо? - учуди се той и застина на място. - Та те смятаха да ме убият. И щяха да го сторят, ако не бяхте вие.
- Щом е „ако не бях аз", то заради мен не го правете.
Той въздъхна, вдигна рамене, но се подчини.
Върза двамата с неговото си въже, като го разряза на две части. Краката им стегна с коланите. Запуши им устите с меките войнишки фуражки. Конвойните уплашено блещеха очи. Така, със стърчащите от устите козирки, изглеждаха нелепо.
- Трябва да бягаме! Скоро ще забележат, че ги няма - каза Мона.
Той прехвърли едната винтовка през рамо, другата подаде на нея.
- Можете ли да стреляте? Дайте да ви я заредя. Дръжте ги под прицел. Скоро ще се върна.
И тръгна обратно към селото. Тя го догони.
- Къде тръгнахте? Защо?!
- За Скукин. А къде е вашият старец?
- Него не го мислете. Всичко му е прекрасно.
- А пък на Скукин изобщо не му е прекрасно. Трябва да го спася.
- Побъркахте ли се! - уплаши се Мона. - Радвайте се, че вие самият се отървахте! Трябва да бягаме!
- Как така ще изоставя другар? - изуми се Канторович. - Скукин не е много стока, разбира се, но и него ще го пречукат. Не се притеснявайте, прекрасна Федосия. Скоро ще се стъмни, а там има само един левак за охрана. Лесна работа. Докато успеете да се опомните, и ще се върнем.
Последният слънчев лъч обагри разбитото лице на щабскапитана в пурпурно и то изведнъж се стори на Мона прекрасно.
Тя се поддаде не порива, придърпа Канторович към себе си, прегърна го през врата и го целуна по устата. Устните му бяха подпухнали и солени от кръвта. Явно го заболя, щабскапитанът не се сдържа и изпъшка. А може би изпъшка не от болка.
Силните ръце притиснаха Мона, зъбите се удариха в зъби и пред очите й причерня, сърцето й затуптя, но всичко приключи веднага.