Задъхан, той се отдръпна. Очите му бяха не както винаги, а сериозни.
- Вие сте изключителна жена - глухо каза той. - Спасихте ми живота. И сте много красива, едва сега забелязах. Но... не бива да имате отношения с мен. Загубих онази, която обичах. И не мога... Ще станат две години, а не мога... Простете ми.
Той е напълно страхотен, помисли си Мона. Малко са такива на този свят.
- Аз дори не знам как се казвате всъщност - каза тя.
- Алексей. Алексей Романов. Парисович. Такова смешно бащино име имам...
- А аз съм Мона. Тоест всъщност, Елизавета Анатолиевна Турусова, но приятелите ми викат Мона.
И попита още нещо - беше важно:
- На колко сте години, Алексей Парисович?
- На двадесет и седем. Преди десет минути вървях и се вайках, че няма да доживея до двадесет и осмия си рожден ден - той се усмихна, но погледът му все още беше скръбен. - Щеше да е тъпа смърт. Благодаря ви, Елизавета Анатолиевна. За Бога, простете ми, че се правя на Йосиф Прекрасни - бързо допълни той, виждайки как тя помрачнява. - Но аз съм сакат, инвалид.
Мона се навъси не от това.
- Нищо - въздъхна тя. - И без това вие сте прекалено млад за мен. Вървете да помогнете на другаря си, ще ви чакам. Само бъдете внимателен, за Бога.
Ето че и този се отказа от мен, мислеше си тя, връщайки се при пленниците. Не толкова грубо като Скукин, разбира се, а красиво, но все пак е горчиво. Трябва час по-скоро да се приведа в нормален вид. Току виж „сакатият" започнал да се оправя.
Конвойните не седяха мирно. Бяха клекнали с гръб един към друг и опитваха да развържат въжетата. Мона предупреждаващо подсвирна, вдигна винтовката.
Единият изръмжа нещо заплашително, козирката на фуражката се размърда нагоре-надолу.
- Какви мъже сте? - каза им Мона. - Как живеете само, не ви ли е противно на вас самите? Позволявате да ви шибат с клони. Някой решава вместо вас дали можете да си пуснете мустаци. И вино да си пийнете също не може.
Отново ръмжене.
- Спрете да ръмжите и слушайте! - навика ги тя. - Сега аз съм учителката. Показалката нали я виждате?
И им показа щика. Мученето секна, пленниците се усмириха. Но на Мона повече не й се приказваше с тях.
- Сега просто времето е лошо. Мъжко. Като свърши войната, ще дойде времето на жените, и всички отново ще си станат нормални - каза тя не толкова на тях, колкото на себе си. Сложи приклада на земята, опря се на дулото, взе да се притеснява: как е Романов, дали няма пак да се озове в беда? Не й се наложи дълго да се притеснява. Скоро след като се стъмни, на пътя се появиха две бързо движещи се фигури - по-висока и по-ниска. Още отдалеч се чу заядливият глас на Скукин:
- А пък аз ви казвам, че е тъпо, че не довършихте пазача! Ще дойде на себе си и ще вдигне тревога.
- Елизавета Анатолиевна не би одобрила - отвърна Романов, като помаха на Мона. - Кажете ми по-добре какво казва главата от генщаба, каква е диспозицията?
- Добър вечер, госпожице - поздрави подполковникът. Неговата хладна сериозност сега не дразнеше Мона, а тъкмо обратното, придаваше й бодрост.
- Колко се радвам, че сте на свобода!
Но онзи сухар вече не я гледаше.
- Диспозицията ли? Трябва максимално да се отдалечим от селото, докато няма луна. Не е ясно само в каква посока да тръгнем. Тези пейзани ми взеха швейцарския часовник, а на него имаше компас.
- Да се обърнем с гръб към Зелени и да си плюем на петите - предложи Романов.
Така и сториха. Вярно, че няколко минути по-късно Алексей (Мона мислено го наричаше просто по име), сви от пътя в полето.
- Това за „с гръб към селото" беше за пред конвойните - обясни той. - Всъщност трябва да излезем на реката. Тя трябва да е някъде в тази посока, рано или късно ще се натъкнем на нея. Ще се върнем нагоре по течението до пристана и ще се качим на баркаса.
- Аз исках да предложа същото - избоботи Скукин, недоволен, че не той командва нещата.
Около час те се лутаха в пълна тъмница, като вероятно вървяха на зиг-заг, но ето че пред тях замириса на влага.
- Внимание! - предупреди Романов. - Тук брегът е стръмен.
Той заслиза пръв, държейки Мона за ръка. Подполковникът ги изпревари. Долу се чу плисък на вода.
- Нагоре по течението - това е надясно. Интересно, далеч ли е пристанът?
Оказа се, че не е близо. Вярно, че по речния пясък беше доста по-лесно да се върви, отколкото по тревата. Мона вече се канеше да попита: откъде накъде решихте, че трябва да се върви нагоре по течението, а не надолу, но в този момент облаците станаха сребърни, от небето се изля печална светлина и съвсем наблизо, на сто крачки, заблестяха дъските на кея. Там се поклащаше и баркасът.