Романов. Присвива очи - явно и него току-що са го извели. Романов се държеше смело - усмихваше се. Иска да ме ободри, разбра Мона и също опита да се усмихне. Скукин също беше тук, но той нито се усмихваше, нито я поздрави.
- Цели шестима души - навъсено каза той, като кимна към охраната. - Защо са им толкова?
И наистина, днес конвойните бях шестима, с винтовки, готови за стрелба.
Романов прошепна на подполковника:
- Като дойдат да ви връзват ръцете - ударете най-близкия по зъбите и опитайте да му отнемете оръжието. Аз също няма да се дам просто така. По-добре куршум в гърдите по време на бой, отколкото в тила, на колене.
- Въпрос на вкус - кисело отвърна Скукин. - Я вижте кой е дошъл...
От къщата излезе Семьон.
- Сложи щиковете! Вие четиримата при тѐ този. Льоха, Сидор - при втория.
Два щика подпряха Скукин в левия и десния хълбок. Романов, вероятно като по-опасен, се озова между четири щика.
- При мен няма как да ритате - смигна десетникът.
- Къде отиваме? - попита Романов. - Пак ли в дерето? Писна ми.
- При директора.
Няма да ни убият веднага, разбра Мона. Първо ще има съд или както там му викат в Зеленото Училище - може би „педагогически съвет"?
През селото вървяха бавно, защото двама от конвойните пристъпваха заднешком, насочили щиковете си към гърдите на Романов.
- Уважават ме - каза щабскапитанът. - А вие, Скукин, не сте заслужили.
- Аз не съм нападал охраната, не съм удрял „инспектора" по мутрата - отвърна подполковникът. - Мен всъщност няма и защо да ме разстрелват.
Хората наоколо зяпаха процесията с любопитство. Хлапетата се присламчваха отзад.
- А рижавата, тя какво? - подвикна един.
- Шпионка. Ще я гърмят.
Най-накрая стигнаха до управата.
На стълбите бе застанал директорът и говореше с някакъв градски човек с летен копринен костюм и сламена шапка, с прилична пътна чанта. Откъде ли се беше взел тук?
Те си стиснаха ръцете. Градският се обърна.
Мона само мерна лице с деликатни черти, черни мустачки.
Иначе гледаше Жовтогуб.
Директорът слезе по стълбището и се приближи, без да бърза. По лицето му се четеше укор.
- Ама и вие имате едни спътници - каза Жовтогуб, поклащайки глава. - Натвориха дявол знае какво. Можеше да свърши зле.
Говореше на градския.
Той също се приближи. Повдигна шапката си, за да избърше с кърпа високото си чело. Грижливо подстриганата коса бе побеляла, но мустаците бяха черни, а лицето младееше. То бе странно познато. Впрочем Мона все така продължаваше да не гледа към него.
- Стига бе - промърмори Романов - та това е нашият странник!
Едва сега Мона позна отец Сергий. Ама че метаморфоза!
- Нали ви казах, че всичко ще се нареди - рече сърдито преобразилият се по чудо старец. - Добре, че не убихте никого, иначе Никодим Лвович нямаше да ви пусне.
- Пускат ли ни? - бързо попита Скукин. - Но защо?
- Защото господин директорът се отнася с уважение към атамана Махно. А аз имам пропуск от м-махновския щаб. За мен и за всички, които са с мен.
- Ама аз не знаех - измънка Мона. - Казахте ми само за писмото...
- Взетите вещи ще ви бъдат върнати - заяви Жовтогуб. - Всичко освен картечницата. Тя ще ни потрябва. Братски поздрав на Нестор Иванович и на Арон Воля. Предайте им моето предложение. Задължително им кажете, че не бива да се бавим. Всичко ще се реши в близките месеци.
Директорът още веднъж стисна ръка на отец Сергий и се прибра в къщата.
- Слушайте, вие... не знам как се казвате всъщност! -Скукин и сега беше недоволен. - Защо не показахте този ваш документ веднага? Щабскапитана едва не го разстреляха вчера! И мен заедно с него.
- Щабскапитанът сам си е виновен. Защо му е трябвало да бие по лицето п-почтения инспектор Степан Акимович. Никой не обича невъзпитаните хора.
Романов отбеляза лекомислено:
- Да. Ако не бе Елизавета Анатолиевна, вече щях да премина към следващия кръг на прераждания. Знаете ли, че китайците и японците вярват, че душата живее много пъти?
- Чувал съм за нещо такова - отец Сергий погледна Мона. - Елизавета Анатолиевна?
- Турусова. А вие?
Той се поклони, докосвайки с два пръста периферията на шапката:
- Ераст Петрович Фандорин.
- Ох - тихо каза Мона. И повтори още веднъж, по-тихо: - Ох...
Зави й се свят.
- Къде се издокарахте така, господин Фандорин? - попита Романов, който не забеляза реакцията й.
- На п-пазара. Градските дрехи тук са евтини. Никой не ги купува.
- Не се ли отказвате прекалено рано от маскарада? Нали тепърва ни предстои плаване по реката. Ще биете на очи. Между другото, щом тук имаме сваляне на маските, аз се отричам от Шая Канторович. Алексей Романов, приятно ми е.