- Маскарадът вече няма да ни бъде необходим. Жовтогуб ми даде съпроводителен документ за съседната република на атамана Ковтун. След това вече е територията на белите. Там ще ни посрещат по дрехите.
- А какво е това поръчение за Махно, което ви даде директорът? - поинтересува се подполковникът.
- Мечтае за съюз с анархистите. Реших да не го огорчавам, но от това нищо няма да излезе. „Черната" и „зелената" правда са не просто различни. Те са противоположни. Едната е правда на свободата, а другата - правда на несвободата... Както и да е, господа, да вървим към нашето плавателно средство... А вие какво, Елизавета... Анатолиевна? - огледа се той към застиналата Мона, забравил за момент бащиното й име.
Тя мълчаливо кимна, напълно потресена. Ераст Петрович Фандорин?!
Не продума и по пътя към кея, и след това, когато баркасът потегли. Все гледаше Фандорин, без да откъсва очи от него, и не можеше да повярва.
През целия си живот, още от дете бе чувала това име. Звучеше й също като „Ланселот", или като „Граф Монте Кристо", или „Денис Давидов". Нещо прекрасно, старинно и напълно нереално.
Между другото, като стана дума за старинно... На колко ли години е Фандорин?
Майка й казваше, че е бил с година или две по-млад от нея. Какво значи това - шестдесет и две или шестдесет и три?
Изобщо не е много за историческа личност, но прекалено много за...
За какво?, сепна се Мона. Непоправима си!
Майка й е виновна. Тя през цялото време говореше за Фандорин като за неосъществен възлюбен. Сигурно заради това сега Мона го гледаше с такива очи: не като на шестдесетгодишен старец, а като на мъж, способен да предизвика много силна и дълга любов.
Честно казано, в новия си облик Ераст Петрович изобщо не изглеждаше като старец. Красив (дори май много красив), елегантен мъж на средна възраст, рано и импозантно побелял.
Господи, Турусова, тези думи - „елегантен" и „импозантен" - изобщо не са от твоя речник, те винаги са ти се стрували пошли, каза си Мона, но какво да се прави, Фандорин бе именно такъв: елегантен и импозантен. Само че у него нямаше никаква пошлост. Защото пошлост - това е когато низкото се преструва на възвишено, а Ераст Петрович очевидно не бе от тези, които се преструват.
Беше седнал на кърмата и бръснеше и без това идеално избръснатите си бузи с опасен бръснач: острието пърхаше като водно конче, в изящно вдигнатата му лява ръка блещукаше огледалце. Яката му бе разкопчана и се виждаше мускулестата му шия. Ръкавите бяха навити и ръцете му изглеждаха още по хубави от тези на Романов, деликатни, но силни.
Щом усети погледа й, Ераст Петрович се усмихна:
- От година не съм се бръснал. Приятно е. А пък и ми о-омръзна да странствам като някой поклонник...
Майка й казваше, че Фандорин очарователно заеквал, спомни си изведнъж Мона. Няма никакви съмнения. Това наистина е той.
И се порази: как така досега не бе видяла истински „отец Сергий". Нима работата бе в това, че се бе обръснал и преоблякъл? Не, разбира се. Беше силата на легендата. Легендата озарява човека с ослепително сияние и той се преобразява по вълшебен начин. Веднъж, още преди войната, в един ресторант Мона видя на съседната маса някакъв надут субект с разрошена коса и каза на приятелката си: „Погледнете, може ли да ядеш бифтек с такъв горд вид, сякаш решаваш съдбата на света". Приятелката прошепна: „Боже! Александър Блок! Онзи същият! Поетът!" Мона го погледна отново - и видя небесния блясък в очите, одухотворения профил, изящната извивка на слабите, тънки пръсти. Боже, Блок! Колко е прекрасен!
Скукин не преставаше да досажда на Ераст Петрович, разпитваше го за директора и директорията. Най-вече го интересуваха последните думи на Жовтогуб - за това, че не бива да се протака, защото всичко ще се реши в близките месеци.
- Какво ще се реши?
- Кой ще победи - белите или червените. Според директора „третата сила" има шансове за успех, докато не се определи изходът на това п-противопоставяне. След това вече ще е късно.
- Изходът вече е определен - каза уверено Скукин. - Бялото дело побеждава, това е очевидно. На изток адмирал Колчак е стигнал до Волга, на запад генерал Юденич напредва към Петроград, армията на чичо ми всеки момент ще превземе Харков и оттам ще поеме право към Москва. Единственото, което недостига на белите армии, това е координация на действията. Именно това е и темата на дипломната ми работа в академията: „Координация на действията и разпределение на задълженията при война в условията на коалиция". Вече не ви се сърдя, Романов - обърна се той към щабскапитана - Макар да сте шантав и авантюрист, благодарение на вас навреме преминах на правилната страна.