- Да - подхвърли ехидно Романов. - На бялата армия страшно й провървя. Дипломната ви работа ще реши съдбата на Русия.
- Несъмнено - кимна подполковникът. Чувството за хумор не бе сред достойнствата му.
- Кажете ми, капитане, а от тук до Харков далеч ли е? Оттук през степта по права линия? – попита щабскапитанът Фандорин.
- Четиридесет-петдесет версти.
- Скукин, дали пък да не идем по-близо до боя, а? Нашите воюват, а ние се возим по реката?
Подполковникът се замисли.
- Хм, ами май да. Определено бих искал да участвам в превземането на Харков. Това е голям стратегически пункт. Ще има повишения, награди.
И решително заяви:
- Оставете ни на брега!
- А вие? - Романов погледна Мона.
Тя с усилие откъсна поглед от Фандорин.
- Какво?
- Елизавета Анатолиевна иска да стигне до морето - отвърна вместо нея Ераст Петрович. - Аз също.
- Наистина ли?! - възкликна тя. - Ами вашата екскурзия до Гуляйполе?
- Май няма да ида. Зеленото Училище ми стига. Завръщането към простите нрави, било то „черната правда" или „зелената", не ме привлича. П-привърженик съм на сложните нрави. Аз съм за цивилизацията. Щом моята страна желае да опростее -така да бъде, но без мен. Нали няма да възразите, ако ви правя компания до Ростов? Предполагам, че за седмица ще стигнем.
- Няма да възразя - отвърна тихо Мона. Лодката застърга по дъното.
- Довиждане - кимна Скукин и като грабна мешката си, скочи на брега.
Така и тръгна, този сух човек, дори не се обърна.
А Романов се спря.
- Мона... Нали ми позволихте да ви наричам така... Никак не ми се иска да се разделям с вас. Повярвайте, ако не беше дългът...
- Но моля ви - нетърпеливо го прекъсна тя. Искаше й се по-скоро да остане насаме с Фандорин. - Разбирам, дългът на офицера. Пазете се, Алексей Парисович.
- Вие се обидихте - тъжно въздъхна той. - Дайте ми време. Може би пак ще се срещнем, и тогава...
- Не, не. Нали ви казах, прекалено млад сте за мен.
Романов определено не беше глупав. Той повдигна вежда и погледна Фандорин. Погледът му стана въпрсителен.
Мона кимна с усмивка. Беше я обзел възторг пред мистичната непредсказуемост на живота.
Романов й целуна ръка, поклони се на Ераст Петрович и хукна след Скукин.
- Защо той ви нарече „Мона"? - попита Фандорин.
- Мама (тя се казва Варвара Андреевна)... - Мона направи пауза и загадъчно се усмихна - като малка ми казваше: „Защо все се усмихваш толкова загадъчно? Виж я ти, на Мона Лиза ми се прави". И започна да ми вика Мона.
- Мона, желая ви щастие! - провикна се от брега трогателният Романов.
Тя му помаха с ръка, без да се оглежда.
Елизавета Трета?
Всъщност щастието вече бе дошло и Мона се наслаждаваше на всяка негова минута.
Река, лодка и никой излишен. И така ще бъде дълго, няколко дни!
Разбира се, че вече го бе обикнала, не можеше да не го обикне. Можеше да се каже, че бе наследила това чувство. Без да се досеща за нищо, Фандорин седеше на руля, дълбокомислено загледан в далечината. Вероятно мислеше за съдбата на Русия или за нещо друго от този род, а Мона го поглеждаше и през цялото време се усмихваше. Приличаше й на зайче, което изобщо не подозираше, че около него вече се е оплело гъвкавото тяло на гладен питон.
Но нея също я спохождаха сериозни мисли.
Че целият предишен живот е бил нищо повече от предястие преди основното блюдо. Истинското започва едва сега. Най-важното е да не бърза и да развали всичко. Има време.
Че има, има, но съм гладен, прошепна питонът.
- На какво се подсмихвате през цялото време? - Фандорин най-накрая забеляза състоянието й.
А Мона си спомни една фраза от гимназиалното си минало. Седем години й се бе любувала от последния чин. Висеше калиграфски изписана над черната дъска: „На младото поколение руснаци е предначертано да осъществят желанията на предците си. Император Николай Втори". Именно: да осъществят желанията на предците. Онова, което не е успяла да постигне майката преди четиридесет години, ще го постигне дъщерята.
Смешни са били хората през деветнадесети век. Как така майка й е била до него, влюбена, оставали са често насаме, и не е постигнала своето? Тук може да има само едно обяснение, уверено си помисли Мона. На този човек му е писано да стане не мой баща, а просто мой.
- Кажете ми, вярвате ли в съдбата? - попита тя. - В това, че всяко събитие има смисъл, че нищо не се случва случайно и че животът на човек има някакъв предначертан сюжет?