- Колко мило! - възкликна тя с интерес. - Толкова съм ви благодарна! И на мен ужасно ми омръзна да бъда просякиня.
Разбира се, нямаше нужда да му казва, че полата й се обръща с приличната страна навън и за сатенената блузка.
- Простете, избирах ги по свой вкус...
Фандорин измъкна копринена рокля в бордо, на ужасни жълти розички.
- Прелестна е! - възхити се лицемерно Мона.
За сметка на това обувките не бяха лоши. Пробва ги - станаха й.
- Отгатнали сте номера ми!
- Не съм отгатвал нищо. Имам добър окомер.
- Не мислех, че сте успял толкова добре да огледате краката ми - каза тя весело. - А бельо не купихте ли? Само чорапи?
Той се смути.
- В дюкяна нямаше дамско б-бельо. Очевидно няма търсене от страна на местните жителки.
- Ще се наложи да облека роклята на голо - изблея Мона като невинна овчица.
Ераст Петрович примигна.
- Веднага ще се преоблека! С наслада! Само че първо ще се изкъпя.
Отново замига. Не, той още не е никакъв бодхисатва!
- Да, да, аз ще се обърна.
Премести се на носа и зае позата на каменен истукан.
Мона се съблече гола, качи се на задната пейка и разпери ръце - към реката, слънцето, въздуха и света. О, миг, прекрасен си, но не спирай! Гмурна се във възхитително хладната вода, превъртя се назад като русалка и заплува след баркаса.
Е, напред, шашки вън!
Изкрещя:
- Ах!
Фандорин стремително се обърна.
- Какво?!
- Нещо се хлъзна по крака ми! Тук може ли да има водни змии?
- Не знам. Смокове може би.
- Аааа! - изпищя тя и запляска с ръце по водата. - Извадете ме оттук! По-бързо! Затворете очи и дърпайте!
Той послушно замижа. Дръпна я силно, но внимателно.
Мона прехвърли през кърмата единия си крак, после другия. Застана на колене. Направи се, че не може да запази равновесие. Обви с мокрите си ръце врата на Ераст Петрович. Зачервеното му лице със затворени очи бе съвсем близо и тя реши, че е време да се сложи край на китайските церемонии. Той не е юноша, тя не е гимназистка.
Прошепна:
- Целунете ме. И не мислете за нищо.
Очите се отвориха.
- Но... - промърмори Фандорин. - ...сигурна ли сте?
А на Мона изведнъж й хрумна, че всичко това е сън. И че всъщност сутринта са я разстреляли. А сега мъртвата й тиква стърчи на кола и се наслаждава на фантазиите.
Макар че каква разлика има? Ако е сън, нека да е сън.
Ммм, каква целувка... А каква миризма! Мъжете винаги миришат някак не много добре, а този би го изстискала в шишенце, та да стане одеколон „Фандорин" и после би се пръскала с него всяка сутрин. Правилно е написала една умна романистка: ще се учим на любов от животните, те обичат не с очите, а с носа си.
Обичаше го с всичко, което имаше у нея, изцяло.
Реката, слънцето, въздухът, светът не пречеха, изчакваха търпеливо. Мигът продължаваше и не спираше.
Щом дойде на себе си от блажения полуунес, Мона не си позволи да почива върху лаврите си. Трябваше да развива успеха, да продължава напред. „За мен, глупачката, Ераст бе прекалено сложен", въздъхваше майка й, дете на невинна епоха. Но прекалено сложни са само слабите мъже. Колкото по-силни са, толкова по-лесно е с тях.
Мона решително мина на „ти", защото любовниците винаги са на една възраст - нека веднага бъде наясно с това и да не смее да се държи с нея бащински.
- Ти изобщо не си се освободил от телесността.
- Прекалено дълго се е трупала енергията Ки - неразбираемо отговори той.
Мона сложи глава на рамото му и скоро заспа. Това свързва още по-силно от страстта. Войникът спи, а службата си върви.
В съня си тя чу как се запали моторът, но не се събуди, защото рамото му не се бе дянало никъде - значи по някакъв начин се бе протегнал до ръчката, без да я потревожи. Мона целуна бицепса (щеше да е по-добре да е по-мек) и отново дълбоко заспа.
Следващия път се любиха вече под звездите и нощният свят съвсем не бе по-лош от дневния. А освен това на тъмно е много хубаво да се говори.
- Нямам какво повече да правя в Русия - тъжеше Ераст Петрович, галейки разпилените й коси. - Толкова години се опитвах да променя злощастната й карма, да отклоня б-бедата, но нито промених кармата, нито отклоних бедата. Спечелих толкова битки, а изгубих войната. И сега заминавам, защото не знам с кого да воювам. Със земята? С въздуха?
Тя слушаше и търпеливо чакаше, докато той заговори за най-важното. Нямаше да е правилно сама да го наведе на тази тема.
След като се отдаде на мъжко самобичуване и се повайка за печалната съдба на Русия, Фандорин най-накрая зададе въпроса, който Мона очакваше със свито сърце.