— Какъв е бил предполагаемият повод? — попита той.
Морган не отговори — продължаваше да се занимава с компютъра. Ричър се напрегна да си спомни жена на име Кандис Дейтън. Той познаваше много жени — както в службата, така и извън нея. Името Кандис се срещаше сравнително често. Както и фамилията Дейтън. Но в комбинация не му говореха абсолютно нищо. Нито пък умалителното Канди. Канди Дейтън? Кандис Дейтън? Нищо. Просто не се сещаше за такава личност. Никой не може да помни всичко.
— Има ли някаква връзка между Кандис Дейтън и Хуан Родригес? — попита той.
Морган вдигна глава, сякаш изненадан, че в кабинета му има посетител. Все едно че го беше забравил. Вместо да отговори на въпроса, той вдигна слушалката на единия от сложните телефони пред себе си и поръча кола. След това заповяда на Ричър да слезе при сержанта във фоайето и да чака.
На три километра от базата мъжът, когото само трима души в света познаваха като Ромео, извади мобилния си телефон и набра номера на друг мъж, известен само на двама души в света под името Жулиета.
— Възстановиха го на служба — каза той. — Полковник Морган току-що вкара данните му в компютъра.
— Какво следва после? — попита Жулиета.
— Рано е да се каже.
— Ще избяга ли?
— Всеки разумен човек би го направил.
— Къде ще го настанят?
— Най-вероятно в обичайния мотел.
Жената сержант във фоайето не каза нито дума. Беше точно толкова неразговорлива, колкото и преди. Ричър се облегна на стената и зачака. Десет минути по-късно се появи един редник първи клас, който отдаде чест и помоли Ричър да го последва. Любезно, с подчертано уважение. Невинен до доказване на противното, рече си Ричър. Поне в очите на някои хора. На паркинга чакаше доста износен армейски седан с работещ двигател. До него някакъв млад лейтенант тупаше с крака в студа, очевидно смутен и объркан. Той отвори на Ричър задната врата, а след това се настани отпред до редника, който подкара колата. Километър и половина по-късно стигнаха до долнопробен мотел, сгушен под дърветата край трилентовия път, абсолютно пуст в този късен час. Лейтенантът подписа някакъв документ, а рецепционистът свали един ключ от стената и го подаде на Ричър. После колата потегли.
Малко по-късно се появи другата кола — онази с младежите по тениски и клинове.
5
По тениските и клиновете нямаше джобове. Никой от двамата не носеше бадж или някакъв документ за самоличност. Колата също беше чиста. В нея нямаше нищо освен обичайния талон за армейска регистрация в жабката. Нито оръжие, нито лични вещи, нито портфейли или касови бележки от бензиностанция. Номерата бяха стандартни, като на всяка друга служебна кола. Нестандартни бяха само двете пресни хлътвания на ламарината отдясно.
Лявостоящият блокираше шофьорската врата. Не оказа никаква съпротива, когато Ричър го изтегли на два метра встрани. Животът не е телевизионен сериал. Когато шибнеш един здрав юмрук в слепоочието на противника, той не скача като на пружини, за да продължи битката, а остава да лежи час, понякога и повече. Гади му се, вие му се свят, не знае къде се намира. Един отдавна научен урок: човешкият мозък е много по-чувствителен, когато го раздрусаш странично, а не отпред назад. Вероятно каприз на еволюцията, както повечето неща в живота.
Ричър отвори шофьорската врата и седна зад волана. Двигателят не работеше, но ключът си беше на мястото. Преди да го завърти, изтегли седалката максимално назад. Моторът забоботи. За известно време Ричър остана неподвижен, гледайки право пред себе си. _И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото. Армията не използва проследяващи устройства. Но и да използваше, пак няма да те засекат, като се има предвид как живееш_.
Той нагласи огледалото за обратно виждане, натисна спирачката и включи на скорост. _Ще те осъдят поне за непристойно поведение по време на служба и ще последва ново уволнение — този път позорно_.
Ричър отмести крак от спирачката и потегли.
Насочи се директно към старата сграда на щаба и паркира на петдесет метра от трилентовия път. Остави мотора включен, за да работи отоплението. Оживление липсваше. Никой не влизаше, никой не излизаше. По негово време 110-та част работеше денонощно, седем дни в седмицата. Не виждаше причини за промяната на този режим. Нощната смяна си е нощна смяна, с дежурни и всичко останало. Другите си тръгват, когато си свършат работата, без да се съобразяват с работното време. Това беше нормално. Но не и през тази нощ. Не и по време на бъркотия или криза, още по-малко в присъствието на шефа, който се опитва да оправи нещата. Никой нямаше да си тръгне преди Морган. Основно армейско правило.