А в отговор получих само загадъчна усмивка и тишина-а-а…
— Така не е честно! — обидих се аз.
— Учи си уроците — невъзмутимо отговори Риан и добави: — На нас ни предстои
важен разговор, така че побързай.
Затворих тетрадката и я подадох на директора, погледах как бързо прелиства
страниците и с удоволствие чух присъдата:
— Нито една грешка, умница.
Може и да бях умница, но когато ми връщаше тетрадката, усмивката на магистъра беше
пределно загадъчна и сега можех да мисля само за това какво се крие зад нея.
— Риан, а…
— Смъртоносните проклятия изискват твоето внимание — лукаво ми напомни той и
отново се вглъби в отчетите.
Домашното го написах бързо — първо, магистър Тесме беше прекрасен преподавател,
и второ, беше ми се отворило свободно време на обяд, за да си погледна параграфите, така
че сега се занимавах само с практическата част. И когато отместих настрани тетрадката и
ме удостоиха с втренчен поглед, се наложи да обясня:
— Фактически, решението го намерих още на обяд, сега просто го написах.
— М-м — още една фантастична усмивка. — А аз вече си бях помислил, че ти толкова
нетърпеливо очакваш началото на нашия разговор.
— Аз имам още цял доклад да правя — отговорих аз, планирайки да го пиша мно-о-ого
дълго! Чак до самата вечеря, а по време на ядене магистър Тьер не повдигаше неприятни
теми, придържайки се към неизменното правило: на масата се говори само за хубави неща.
И аз потънах в дебрите на графологията за два часа.
— Въпрос — аз се откъснах от доклада и започнах да раздвижвам изтръпналите от
стискане на перото пръсти, — каква е разликата по време на коя лунна фаза е писал
писмото върколакът, ако той така или иначе е бил в човешка форма?
— Голяма е разликата — Риан се откъсна от четенето на някакво послание. —
Например, ти можеш да разбереш дали е лъгал върколакът в това писмо. Ако буквите са
еднакви, без наклон и окончанията на думите са ясни, а луната е почти пълна, значи той
лъже и е приложил немалки усилия, за да запише същата тази лъжа. Ако пък буквите са с
наклон наляво и окончанията на думите са размазани, може веднага да се разбере, че
писмото е било написано с нетърпение и най-вероятно съдържа правдива информация.
И след този подробен отговор, магистърът се върна към четивото си. Това, което ме
поразяваше у лорд-директора беше, че той знаеше отговорите на всички въпроси!
Невероятно! И каквото и да го попитах…
— А кой ми е любимият цвят? — внезапно се поинтересувах аз.
— Ти самата още не си решила — без да вдига глава, отговори лорд Тьер.
И откъде ли го знае? Интересно!
— А къде ние с Юрао отваряме кантората?
— На улица „Мъртъв трол”, номер тринайсет — невъзмутимо съобщи лорд-директорът
информация, която той изобщо не трябваше да знае и всичко това без да откъсва очи от
посланието.
Така-а-а, а ако опитаме с друг въпрос, дали той също ли щеше да отговори така, без да
се замисля?
— А ти какво имаш намерение да ми кажеш? — подмолничко се поинтересувах аз.
— Утре пристига моята майка — произнесе Риан. Замря, рязко вдигна глава и гледайки
ме укоризнено попита: — Усвояваш ли методите за водене на разпит?
Аз, обаче, в този момент бях в състояние на силен шок. Перото се изплъзна от пръстите
ми, докладът беше забравен, сърцето ми блъскаше в гърдите с бесен ритъм, а в душата ми
се зараждаше паника.
— Де-е-ея! — лорд Тьер се изправи, заобиколи бюрото, приклекна пред мен, вдигна
перото от пода, сложи го обратно на бюрото, предпазливо взе треперещите ми длани ми в
своите. — Сърце мое, какво не е наред?
Добре му беше на него да говори „Какво не е наред”, а аз, аз…
— Аз няма да й харесам — прошепнах със прегракнал глас. — Тя е братовчедка на
Тъмния император, а аз… тате е ловец, мама — дъщеря на селянин… нямам достоен
произход, нямам пари, нямам магия, нито капчица нямам! И аз…
Риан се усмихна, поднесе ръцете ми към устните си, внимателно целуна всяка от тях и
гледайки в очите ми, спокойно произнесе:
— Ти имаш себе си, Дея, а титлите, магията и всичко останало нямат значение.
Уви, аз бях уверена, че майка му не мисли така. Изобщо не мисли така… Все пак,
братовчедката на императора, не е дори просто аристократка, а стои на самия връх на най-
висшето общество.
— Риан — тежко въздъхвайки се опитах да апелирам към здравия му разум, — хайде да
отложим цялата тази неразбория със сватбата и роднините, моля те.