се от факта, че се налагаше да отделя цялото си внимание на опитите да не изпусна
цветята, ме хванаха за ръката, и лорд Риан Тьер произнесе съвършено неочакваното:
— Дея Риате, съгласна ли сте да станете моя жена?
Говореха ми хората, че мълчанието е злато, ама не:
— А вие ще вземете ли цветята? — простенах аз, с усилие удържайки чудовищния
букет.
— Ама разбира се — увери ме магистърът, — когато ви слагам пръстена… веднага след
като приемете. Та значи, съгласна ли сте?
И аз казах:
— Да…
Букетът полетя към опитващия да дойде на себе си лорд Мерос, а на все още
намиращата се в еуфория мен, внимателно сложиха на безименния пръст на лявата ръка
тънък пръстен от червено злато с рядък черен диамант.
„Опръстениха ме” — си бях помислила тогава, отгоре на всичкото.
И това бяха последните ми трезви мисли в този момент. Защото веднага ме взеха на
ръце и ме целунаха… така нежно и с такава искрена благодарност! И аз се опомних дълго
след това, седнала в голямо кресло в дома на лорд-директора, докато самият стопанин
стоеше на едно коляно до мен, държеше ме за ръцете и леко галейки дланите ми, говореше
и говореше. А аз слисана и зашеметена от случилото се, при това от случилото се с
ипотеката и с нашия лорд на земята, даже в по-голяма степен, отколкото от годежа, така и
не разбрах веднага какво вещаеше магистърът, който от вълнение превключваше на южния
диалект, който за мен, севернячката беше почти неразбираем. Но след това, вслушвайки се,
аз изпитах повторно състояние на афект, и имаше от какво!
Оказа се, че на невменяемата мен, подробно бяха начертали плана на бъдещите
действия, и той се предполагаше да е такъв: сега ние се приготвяме и по най-бързия начин
ни съчетават в брак в родовия замък на магистъра! После ни очаква представяне пред
императорското семейство, а след това… След това аз дойдох на себе си и възмутено
извиках:
— Не!
Потокът от думи спря моментално. Черните очи леко се присвиха и тъмният лорд
изсъска:
— Какво?
Да, аз нито за миг не бях забравила, че лорд Тьер се явява член на ордена на
Безсмъртните, но пък именно на него принадлежаха и думите: „Погледнете се! Кои сте вие,
адепти на Академията на проклятията?! Къде е вашата гордост?!” И така се беше случило,
че неотдавнашните събития бяха довели до това, че аз бях разбрала къде се намира моята
гордост — в моите достижения! И на мен много ми беше харесало чувството, което бях
изпитала, гледайки списъка на двойкарите, където го нямаше моето име. А и се беше
оказало безкрайно приятно да се занимавам с разследвания! Но аз се отвлякох от темата, а
работата беше в това, че:
— Аз искам да завърша академията! — скръствайки ръце на гърдите, съобщих на
магистъра. — Искам да стана частен следовател! Искам…
Лорд-директорът се вкопчи с пръсти в облегалките на креслото още при първите ми
думи. Той стискаше пръсти все по-силно, докато ме слушаше и трясъка на трошещото се
дърво, в крайна сметка ми попречи да завърша мисълта си. Но аз търпеливо изчаках,
докато лорд Тьер се изправи и изтръска парченцата дърво от ръцете си, а след това
продължих:
— Не искам в академията да се знае за годежа, аз още година и половина имам да уча
тук…
— Още днес ще те изключа! — изхриптя изведнъж магистърът.
— Какво?! — аз подскочих. — Ама вие отново ли?!
Рязко вдигайки ръце в иронично-защитен жест, раздразнено ме помолиха:
— Само без проклятия, ако обичаш.
— Ама няма проблем! — чувствайки как по бузите ми потичат сълзи, се троснах аз,
заобиколих застиналия магистър и изхвърчах от дома му.
Не си спомням добре как съм дотичала до стаите си, всичко ми беше като в мъгла, а
заради неспиращите сълзи изобщо не виждах лицата на тези, покрай които минавах. Когато
стигнах до леглото и плачех с лице във възглавницата, над академията се разнесе заповед за
вечерно построяване… и това ме спаси.
След като станах, измих се и скрих парите, които така и не бях успяла да внеса в
банката, аз, както и всички други, побързах за построяването. И ми се изясни, че кросът, а
след него и физическите упражнения добре разсейват от проблемите.
Но след това всичко развали Верис.
— Риате, елате в моя кабинет — с безжизнен тон заповяда кураторът.
Аз, естествено, отговорих:
— Да, капитан Верис.
Янка учудено попита:
— Какво се е случило?