Гърни кимна.
— А каква е връзката с Итън?
— Мислим, че и той е бил там.
— Шегувате ли се?
— Защо така мислите?
— От дванайсетата до двайсет и първата си година Итън е прекарвал летните ваканции в Швейцария. После, когато наследил „Вълчето езеро“ след смъртта на майка си, работил ден и нощ, без почивен ден, докато превърне имението в това, което е в момента.
— Какво е правил в Швейцария?
— Уроци по езда, френски и немски, стрелба, риболов и така нататък. Възможности да общува с други младежи с неговото добро потекло. Самата мисъл, че Итън Гол може да бъде изпратен в лагер за простосмъртни в Катскил, е нелепа. — Хамънд замълча и леката му усмивка помръкна. — Чакайте малко… да не би да мислите, че Итън може да е бил замесен с другите трима в нещо толкова ужасно, толкова противно?
— Беше вероятност, която трябваше да допусна.
Ричард погледна с укор Хардуик:
— И вие ли?
— От личен опит знам, че никога не можеш да бъдеш сигурен, че някой е такъв, за какъвто се представя — отговори Хардуик. Погледът му бе хладен и изпитателен.
Това накара Хамънд да смени тона:
— Съгласен съм, теоретично. Но самата идея, че може да е бил член на банда хулигани, издевателстващи над гейове, е толкова… толкова… — Замълча за момент, после пак започна: — Преди две години, около времето, когато Итън ме убеди да дойда във „Вълчето езеро“, той бе готов да се откаже от всичко, от цялото си имущество. Канеше се да прехвърли цялата собственост на фондация „Нов живот“ под формата на неотменим тръст — като запази само скромен годишен дивидент за себе си и Пейтън до края на живота им.
Хардуик вдигна вежди.
Гърни се усмихна насърчително:
— Звучи много щедро.
— Точно за това говоря. Това беше Итън. Богат човек, който не обичаше богатството, освен когато можеше го използваше, за да прави добро.
Хардуик се изкашля рязко:
— Казахте, че се е „канил“. Това означава, че не го е направил, нали?
— Убеди се, че ще е в състояние да направи повече добро, ако запази контрола върху състоянието на Гол.
— За какво „добро“ говорим? — намеси се Гърни.
— Ако всичко беше отишло в неотменим тръст за фондацията, Итън би изгубил влияние върху поведението на Пейтън.
— Ако нямаше нищо, не би могъл да го заплашва с лишаване от наследство, така ли?
— Точно така. И най-важният аргумент на Остин, който окончателно наклони везните, беше, че основните средства за фондацията не би трябвало да идват от щедростта на основателя ѝ. Успешно завършилите програмата за превъзпитание също би трябвало да допринасят финансово. Остин много убедително защити идеята за съпричастност.
— Защо трябваше Остин да има думата?
— Когато ставаше дума за пари, Остин винаги имаше думата. Разбира се, Итън сам вземаше решенията. Но се съобразяваше с мнението на Остин.
Джейн нервно мачкаше салфетката си.
— Онези трима мъже, които са били заедно в лагера… — започна плахо — … и дойдоха при Ричард? Научихте ли нещо повече за тях?
— Разни неща. И тримата са мразили гейовете. Поне един от тримата е знаел, че сте хомосексуален — преди да се уговорите за сеанса. Възможно е и тримата да са имали тази информация, защото всички те са получили обаждане от един и същи номер, преди да дойдат тук.
Хамънд и Джейн се спогледаха озадачено. Тя изрече логичния въпрос:
— Защо такъв човек ще реши да дойде на терапия при Ричард?
— Има сведения, че финансовото състояние и на тримата рязко се е подобрило около времето, когато са дошли за терапията.
— Нима намеквате, че някой им е платил, за да се видят с мен? — смая се Хамънд.
Хардуик го изгледа изпитателно:
— Да предположим, че сте научили самоличността на тримата мръсници, които са пребили до смърт онова момче заради единственото прегрешение, че е гей. Да предположим, че не сте имали никакво съмнение във вината им. Но доказателството, по някаква техническа причина, не би могло да послужи в съда и затова сте били убеден, че ще се измъкнат от правосъдието. Какво бихте направили?
— Задавате го като уловка — тъжно отговори Хардуик. — Но всъщност е много мъчителен въпрос.
— И отговорът е…?
— Нищо. Не бих направил нищо. Бих искал да ги убия, но не бих могъл.
— Защо?
Синьозелените очи на Хамънд се напълниха със сълзи.
— Защото нямаше да имам смелостта да го направя — призна той.
Всички се умълчаха.
Хардуик кимна замислено, сякаш видя логика и вече имаше малко повече доверие на Хамънд, отколкото преди.