— Защото не искаш да си сваляш ръкавиците ли?
— Пръстите ме болят от студа.
— Чакай да си взема лаптопа. Не обичам да чукам по виртуалната клавиатура на таблета ти.
След като Гърни се приготви, Мадлин продиктува писмото, без да извръща лице от прозореца:
— „Отдавна не сме си писали. Моля да ме извиниш за това. Може да ти се стори странно като начало на писмо след толкова дълго мълчание, но имам една огромна молба. Трябва да се върна назад в годините, когато бях тийнейджърка — на четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Какво си спомняш за мен от този период? Какъв човек бях? Тревожила ли си се за мен? Какво съм искала от теб, от мама и тате, от приятелите… от момчетата? Спомняш ли си какво ме разгневяваше? Какво ме правеше щастлива? Какво ме натъжаваше? Трябва да разбера. Моля те, помисли. Опиши ми колкото можеш повече неща. Трябва да разбера каква съм била тогава.“
Пое си дълбоко дъх и въздъхна леко. Избърса лицето си с ръкавицата, сякаш бършеше сълзи.
Гърни се почувства безпомощен. След известно време попита:
— Имаш ли предпочитание как да го подпиша?
— Не. Просто го запази. Аз ще го дооформя, преди да го изпратя. Трябваше да запиша тези въпроси, за да проясня ума си. — Най-сетне тя се обърна. — Сега ще си взема един горещ душ да се сгрея. Измръзнала съм до кости.
Влезе в банята, като остави вратата отворена, и пусна душа. Отиде в най-далечния от ваната ъгъл и започна да се съблича. Гърни запази писмото до сестра ѝ и изключи лаптопа. Спомни си, че миналата вечер Ребека се опитваше да се свърже с него, но той не вдигна, за да не прекъсва разговора си с Мадлин.
Сега взе телефона и активира гласовата поща.
— Дейвид, онзи ден ме пита дали знам термина „хипнотично индуциране самоубийство“ и аз ти казах, че ми звучи познато. Току-що си спомних откъде. Потърсих го в онлайн архива на „Ню Йорк Таймс“, за да опресня паметта си. Има един репортаж от преди четири години, свързан с изтекла секретна информация.
Бивш служител на ЦРУ твърди, че тайно звено в психологическия отдел на управлението извършва незаконни експерименти за контрол на съзнанието чрез хипноза. Дотук нищо изненадващо. В този случай обаче целта на експериментите била да се провери дали иначе нормален човек може да бъде тласнат към самоубийство. Според информатора Силван Маршалк в проекта били налети сериозни средства. Предполагам, че идеята да можеш по почти магически начин да убедиш някого да сложи край на живота си, се е харесала на много хора. Звучи абсурдно, но може би не по-абсурдно от плана им за атентат срещу Кастро с експлодираща пура. Изглежда, че на проекта се е гледало достатъчно сериозно, за да получи свой независим таен бюджет и собствено съкращение — ХИС, хипнотично индуциране самоубийство.
Седмица след като прави разкритията си, Маршалк е намерен мъртъв в Сентрал парк от свръхдоза наркотик. Разбира се, официалната позиция е, че няма никакво тайно звено и експерименти, а твърденията на Маршалк са просто бълнуване на страдащ от параноя наркоман.
Това е, Дейвид. Ако по някакъв повод пресечеш пътя на тези хора… бог да ти е на помощ. Обадѝ ми се, когато можеш. Да знам, че си жив. Сериозно говоря.
Гърни отвори лаптопа и написа „Силван Маршалк“ в търсачката. Материалът в „Ню Йорк Таймс“ излезе на първо място. Втора статия от седмица по-късно описваше смъртта му от свръхдоза. Гърни внимателно прочета и двете, но не намери нищо, което Ребека вече да не е споменала. Прегледа и другите статии, които излязоха като резултат от търсенето, всичките по-кратки от оригиналните в „Таймс“. Нямаше продължения.
Случаят беше изключително интересен — и не само заради начина, по който свършваше, а и защото обвиненията на информатора относно „индуцирането самоубийство“ му придавала допълнителна правдоподобност.
Гърни още седеше на дивана и разсъждаваше върху тези въпроси, когато Мадлин излезе от банята, увита с кърпа.
— Би ли прехвърлил писмото до сестра ми на моя компютър?
Гърни отвори запазения документ, въведе адреса на електронната поща на жена си и го изпрати. Тъкмо се канеше да затвори прозореца, но изведнъж нещо го накара да спре.
Остана като вцепенен, почти без дъх няколко дълги секунди. Току-що му бяха хрумнали няколко неочаквани въпроса.
Ако някой намереше неадресирания документ в папката му за неизпратени имейли, дали нямаше да предположи, че е писал за себе си, за своята тревога, за своите проблеми?
Щеше ли да му хрумне, че някой друг може да му е продиктувал документа?