Мадлин заоглежда гората наоколо.
— Какво ще правим сега?
— Мисля, че най-високата точка е на стотина метра. — Гърни се вгледа напред, докъдето можеше да види пътя. — Ако набера инерция…
Тръгна бавно. Опита се да ускори, но точно на мястото, където бе станал предишният проблем, колата рязко поднесе и предницата се обърна към дерето. Той завъртя рязко волана в другата посока — и в резултат десните гуми хлътнаха с издумкване в канавката отстрани на пътя.
Моторът се задави и спря. В настъпилата тишина Гърни чу само засилващия се вятър и бързото барабанене на суграшица върху предното стъкло.
13.
Единственият резултат от опитите му да изкара колата от канавката бе, че тя затъна още по-дълбоко. Гърни реши да се качи на най-високата точка на пътя с надеждата да улови сигнал или да прецени колко още има до хотела.
Сложи си шапката за ски, вдигна яката си и тръгна. Едва бе направил няколко крачки, когато един звук го накара да се закове неподвижно — зловещ вой, идващ сякаш едновременно отвсякъде и отникъде. Гърни беше свикнал с джафкането и с воя на койотите из възвишенията около Уолнът Кросинг, но това беше друго — по-дълбок вой с трептящ тон, от който веднага те побиваха тръпки. Сетне спря внезапно, както бе започнал.
Гърни понечи да премести пистолета си от глезенния кобур в джоба на якето, но не искаше да засилва тревогата на Мадлин, затова просто продължи нагоре по пътя.
След още десетина метра пак се наложи да спре — този път заради крясъка на жена му от колата:
— Дейвид!
Завъртя се рязко, подхлъзна се и падна на една страна.
Когато отново се изправи, видя причината за уплахата ѝ.
На няколко метра от колата в ледената мъгла стърчеше тъмен силует.
Гърни бавно направи няколко крачки натам и успя да различи висок хилав мъж с дълго брезентово палто. На главата си носеше мръсна шапка, направена, изглежда, от съшити една за друга различни животински кожи. На кръста му висеше брадва в кожен калъф.
Скрит частично от колата, Гърни успя да премести пистолета от глезенния си кобур в джоба на якето; стисна здраво ръкохватката и това му даде увереност.
Имаше нещо дивашко в кехлибарените очи на мъжа. Пожълтелите му зъби бяха или счупени, или изпилени и изглеждаха остри като на звяр.
— Внимавай — изсъска с пресипнал глас като скърцане на ръждясала панта.
— За какво? — спокойно попита Гърни.
— Тук дебне зло.
— Тук ли? На Вълчето езеро?
— Да. Езерото няма дъно.
— Няма дъно?
— Не, никакво, никога не е имало.
— Какво е това зло, което дебне тук?
— Ястребът знае.
— Ястреб ли?
— Ястребът познава злото. Соколарят знае какво знае ястребът. Той пуска ястреба. Под слънцето, под луната.
— Ти каква работа вършиш тук?
— Поправям каквото се счупи.
— В имението?
— Да.
Макар че не изпускаше от очи брадвичката, Гърни реши да продължи, сякаш водеше съвсем нормален разговор. Можеше пък да улови някаква разумна мисъл.
— Аз съм Дейв Гърни. Ти как се казваш?
Нещо проблесна в онези странни очи, искра на интерес и внимание.
Гърни си помисли, че името му може би е прозвучало познато на другия мъж. Оня обаче се обърна и се взря по пътя; очевидно нещо друго бе привлякло вниманието му. След няколко секунди Гърни също чу — бръмчене на бавно приближаваща се кола. След малко видя фаровете: две размазани светли петна в мъглата се появиха иззад хребета и започнаха да се спускат.
Детективът погледна да види как ще реагира другият мъж, но от него нямаше и следа.
Мадлин слезе от колата и посочи:
— Избяга към онези дървета.
Гърни се ослуша за стъпки, за пращене на сухи клонки, но чу само вятъра.
Мадлин погледна към приближаващия се автомобил:
— Слава богу, който и да е това.
Колата бе ретро ландровер, като от стар филм за сафари. Спря малко по-нагоре по склона и отвътре слезе строен мъж с елегантен дъждобран „Барбър“ и гумени ботуши до коляното, придаващи му вид на английски благородник, излязъл на лов за фазани в дъждовен ден. Той вдигна качулката на якето върху късата си прошарена коса.
— Проклето време, а?
Гърни се съгласи.
Мадлин трепереше, пъхнала ръце в джобовете на якето си.
— От хотела ли сте? — попита.
— Идвам от хотела. Но не съм от хотела.
— Моля?
— Дойдох от хотела. Но не съм служител. Само съм отседнал там. Норис Ландън, приятно ми с.