— Остин Стекъл е престъпник с условна присъда?
Ландън се намръщи смутено:
— Може би казах повече, отколкото трябваше, макар че той никога не го е крил… Все пак беше нетактично. Редно е той да ви разкаже за себе си.
Всички замълчаха. След малко Ландън добави:
— Ако имате още въпроси за „Вълчето езеро“, с удоволствие ще споделя с вас скромните си знания.
— По-рано, на пътя, Тар спомена, че езерото няма дъно — отбеляза Мадлин с тревожен глас. — Имате ли представа какво имаше предвид?
— А, да. Бездънно езеро. Един от Дяволските близнаци.
— Какво?
— Дяволските близнаци. Местен геологически феномен, силно преувеличен от тукашните суеверия. Става дума за две езера, разположени на доста километри едно от друго от двете страни на главната планинска верига, които са свързани помежду си с множество подземни канали и пещери. Едното е Вълчето езеро.
— Това ли означава, че „няма дъно“?
— И да, и не. Има още една особеност — начинът, по който е открита връзката между двете езера. Някъде около средата на двайсети век две момичета отишли да гребат с кану в другото езеро. Лодката се преобърнала. Едното момиче доплувало до брега, но другото се удавило. Пускали сонди в езерото, повикали водолази, търсили дни наред, седмици, но не могли да открият тялото. Било голяма мистерия за онова време. Разпространявали се всякакви шантави теории. Криминални конспирации, свръхестествени обяснения. Пълен цирк. Журналистическата глупост не е от вчера.
— И какво станало в крайна сметка? — нетърпеливо попита Мадлин.
— Ами… пет години по-късно рибар случайно измъкнал останките на изчезналата — предимно кости, но и част от дрехите. Интересното е, че ловил риба тук, във Вълчето езеро, а не в онова, където се е удавило момичето.
— Освен това има ли други доказателства за подземната връзка между езерата? — скептично попита Гърни.
— Да. Правени са редица измервания на повърхността на двете езера и е доказано, че нивото им винаги се вдига и спада еднакво, дори когато само над едното се изсипе проливен дъжд. Затова няма съмнение, че между тях има връзка, макар да не е изследвана и картирана. — Ландън отпи глътка уиски и се усмихна. — Такива ситуации могат да възбудят въображението на невежите, винаги готови да измислят абсурдни обяснения, особено ако са свързани със зли сили.
Въпреки че Гърни споделяше това мнение, маниерът на Ландън го дразнеше. Реши да смени темата:
— Изглежда, че имате възможност да идвате когато поискате. Сигурно сте или пенсионер, или имате доста свободна професия.
— Може да се каже, че съм пенсионер, но още работя като консултант тук-там. Обичам да съм свободен. Обожавам природата. Животът ми е мечта за любителя на спортовете на открито. Времето минава. Човек живее само веднъж. И нали знаете поговорката „На смъртния си одър никой не е съжалил, че е прекарвал по-малко време в офиса.“ Ами вие, Дейв? Джейн ми каза, че се водите пенсионер, но не съвсем.
На Гърни все още му беше трудно да определи статута си. Мадлин често изтъкваше, че „пенсионер“ едва ли подхожда на човек, който е участвал в разследването на четири тежки убийства след официалното си напускане на полицията.
— От време на време ме питат за мнение — отговори той сега. — И от време на време това налага да се ангажирам по-тясно с някой проблем.
Ландън се усмихна на може би умишлено уклончивия отговор.
— Моето мнение за професиите, особено за свързаните с риск, е, че идва време, когато човек трябва да се оттегли. Нека младите да работят, да растат в кариерата. Трагично е да изгубиш живота си без друга причина, освен желанието да продължаваш да го излагаш на опасност.
— Може да има и други причини да не се откажеш.
— Е, да. Тогава нещата стават по-сложни. — Ландън се вгледа в чашата си. — Самолюбие, гордост, убеждения, удовлетворението, че сме намерили смисъл в живота…
След кратко мълчание Гърни попита непринудено:
— Вие е каква консултантска дейност се занимавате?
— Съветвам клиенти по въпроси на международния бизнес. Юридически проблеми, местна култура, сигурност. — Ландън погледна Мадлин: — Ами вие? Обичате ли да прекарвате времето си сред природата? Мога да се обзаложа, че да.
Въпросът явно прекъсна досегашния ход на мислите ѝ.
— Да, обичам дейностите на открито. Ако не съм навън, почвам да се чувствам…
Не можа да довърши, защото в този момент във фоайето влезе Джейн Хамънд с изражение едновременно на облекчение и тревога. Късата ѝ, нескопосано боядисана коса стърчеше във всички посоки.