— Това трябва да е някакъв дяволски дълбок транс.
— Да. Буквално. Дяволски транс. Кокс твърди, че сте получили властта да съсипвате живота на хората директно от Сатаната, с когото имате таен договор.
Хамънд въздъхна:
— Не е ли невероятно, че точно тук, в Америка, се отнасяме към душевно болните като към боклук — освен когато наричат лудостта и омразата си религия и я представят за християнство? Тогава хората се тълпят в църквите им.
Доста вярно наблюдение, помисли си Гърни, но не искаше да се отклонява от темата.
— Ще ви задам един клиничен въпрос. Възможно ли е хипнотерапевт да внуши подробности от даден сън в съзнанието на пациент и да го принуди да сънува този сън?
— Абсурд. Това е неврологично невъзможно.
— Добре. Може ли хипнотерапевтът да внуши на пациента да се самоубие?
— Не, освен ако пациентът вече не страда от депресия, достатъчно силна, за да го тласне към това.
— Забелязахте ли признаци на такава депресия у четиримата мъже, които по-късно се самоубиха?
— Не. Всичките имаха положителна настройка за бъдещето. Нямаха психика на самоубийци.
— Това навежда ли ви на някакви заключения?
— Заключението ми е, че са станали жертва на убийства, замаскирани като самоубийства.
— Обаче Фентън не разглежда тази възможност. Според него фактът, че не са били склонни към самоубийство, доказва, че вие сте им повлияли. Имате ли представа какво би могло да го накара да заеме такава странна позиция?
— Защото е долен лъжец! — възкликна Джейн.
Фината порцеланова чиния с недоядено парче сладкиш се изплъзна от скута ѝ и се разби на парченца на пода. Тя погледна надолу и прошепна нервно:
— По дяволите!
После се наведе да събере парчетата. Мадлин донесе гъба и салфетки от кухнята, за да ѝ помогне.
Хамънд отговори на въпроса на Гърни:
— В позицията на Фентън има две странни неща. Първо, основана е на нещо, което е клинично невъзможно. Второ, той си вярва.
— Откъде знаете това?
— За това ме бива. В девет от десет случая успявам да преценя по гласа на човека дали казва истината, или лъже. Методът ми се основава не толкова на техника, колкото на интуиция какво реално мислят и искат хората, независимо какво ми говорят.
— И сте убеден, че Фентън вярва в безумния сценарий, който сервира на медиите?
— Без всякакво съмнение. Личи в гласа му, в очите му, в жестовете му.
— Точно когато си мислех, че не може да стане по-объркано, вие още повече усложнихте нещата. Един детектив нормално би обмислил за кратко вероятността зад тази серия от самоубийства да стои хипноза. Но да го приеме като единствена възможност, това е лудост.
Гърни погледна Мадлин, за да види реакцията ѝ, но тя седеше втренчена в изтляващата жар и явно мислите ѝ бяха на съвсем друго място.
Хрумна му още един въпрос:
— Казахте, че умеете да отгатвате истинските желания на хората. Какво според вас иска Фентън?
— Иска да призная вината си за четирите смъртни случая. Каза ми, че това е единственият начин да се спася и че ако не го направя, с живота ми е свършено.
— А ако признаете за някакво, все още неназовано престъпление, тогава какво?
— Каза, че ако призная ролята си за причиняването на четирите самоубийства, всичко ще се нареди.
Това е методът, който някои следователи използват, за да убедят психично неустойчиви заподозрени да правят самопризнания — много често за престъпления, които не са извършили. „Ако продължаваш да отричаш, много ще се ядосаме и тогава наистина ще загазиш. Затова просто признай. Така всичко ще се нареди и ще можеш да се прибереш вкъщи.“
Така много престъпления се лепват на хора е ниска интелигентност.
Защо, по дяволите, Фентън използваше този подход към един блестящ психолог?
В какво умопомрачение му бе дошла тази идея?
17.
Докато седяха около камината и пийваха кафе, Гърни използва възможността да зададе един много основен въпрос:
— Ричард, по всяка вероятност познанията ми за хипнозата са твърде оскъдни. Бихте ли ми дали някакво просто определение?
Хамънд остави чашата си с кафе на страничната облегалка на креслото и обясни:
— Една кратка история ще изясни нещата по-успешно, отколкото някое сухо определение. Когато бях гимназист в Мил Вали, играех бейзбол. Не бях много добър, едва ме търпяха в отбора. Неочаквано един ден се случи да удрям с батата пет пъти и отбелязах пет хоумръна. Дотогава не бях отбелязвал хоумрън. Най-удивителното беше чувството. Лекотата, с която го постигнах. Дори не замахвах силно с бухалката. Не се стараех да се концентрирам. Не се опитвах да отбележа хоумрън. Не полагах усилие за нищо. Бях абсолютно отпуснат. Като че ли бухалката сама намираше топката и я улучваше под идеалния ъгъл. Пет пъти подред.