— Стивън Пардоза?
— Живееше в мазето на родителите си. Той отчаяно копнееше за уважение. Най-много от всичко друго искаше да гледат на него като на възрастен човек — което, разбира се, е универсалното желание на хората, които никога не порастват.
— Ами Пейтън Гол?
— А, Пейтън! Той иска да се чувства добре през цялото време, независимо от цената за него самия и за околните. Като повечето наркомани представите му за щастие са твърде инфантилни. Очаква да получава всичко, което му се прииска, когато му се прииска. Той е затворник на собствената си представа за свободата. Огромното наследство, което получава от Итън, вероятно ще го убие.
— Как?
— Неограниченият финансов ресурс ще премахне и малкото задръжки, които имаше досега. Безгрижието по отношение на последствията в бъдеще ще определя изцяло поведението му. Ако се изразя с терминологията на Фройд, Пейтън е стопроцентов необуздан характер.
Гърни си спомни колата, която бе профучала покрай него по черния път, и истеричния смях, който беше чул отвътре.
— Как се разбираха с брат си?
— Не беше „разбиране“. Живееха в различни части на къщата и се срещаха колкото се може по-рядко, ако не броим откъслечните усилия на Итън да упражнява някакво влияние върху брат си. Ако Остин беше най-големият успех на Итън, Пейтън бе най-големият му провал.
— Мислите ли, че Пейтън е способен да убие Итън?
— Морално, да. Емоционално, да. Практически, не. Не виждам Пейтън да се справи със задача, изискваща сложен замисъл, прецизно планиране или функциониране под постоянен стрес.
— А това са качества, необходими за… за организирането на смъртта на четирима души?
— Вероятно не са единствените, но със сигурност Пейтън не ги притежава.
Това наведе Гърни на друг въпрос, малко встрани от темата:
— Като говорим за способността ви да отгатвате истинските желания на хората… какво ще кажете за мен? Какво според вас искам реално?
Хамънд се усмихна хладно:
— Изпитвате ли ме?
— Просто съм любопитен докъде се разпростира интуицията ви.
— Добре. Какво наистина иска Дейв Гърни? Много интересен въпрос. — Хамънд погледна Мадлин, която го наблюдаваше изпитателно, после пак се обърна към детектива. — Вие имате една голяма цел в живота. Искате да разберете. Искате да сглобите пъзела. Характерът ви е изграден около това централно желание, което възприемате като необходимост. По-рано казахте, че искате да защитите интереса на жертвите, да бъдете представител на Итън Гол и другите и да постигнете справедливост за тях. Може да е вярно, може да не е, но очевидно си вярвате. Виждам, че се стараете да бъдете максимално искрен с мен. Но изглежда също, че мислите за много други неща — проблеми, за които не искате да говорите. — Погледна пак Мадлин. — Вие също имате доста тревоги.
— О? — сепна се тя и по рефлекс скръсти ръце.
— Има нещо, за което не спирате да мислите и което ви безпокои. В голяма степен това безпокойство се дължи на факта, че не искате да го споделите. Мъжът ви вижда, че нещо ви тревожи. Усеща, че ви е страх да му разкажете, и това засилва собствените му тревоги. Вие разбирате как му се отразява тайната ви, но не виждате лесен начин за излизане от ситуацията и това още повече я влошава.
— И как разбрахте това? Като ме наблюдавахте как ям сладкиш с боровинки?
Хамънд се усмихна леко:
— По-скоро като ви наблюдавах как не го ядете. Когато Джейн спомена боровинките, очите ви проблеснаха в очакване, но бързо потънахте в други мисли. Тревогите убиха апетита ви. Дори не сте докоснали десерта си.
— Удивително. Кой да предположи, че като не си изядеш сладкиша, ще издадеш толкова много за себе си.
Гневът ѝ не трогна видимо Хамънд, който продължаваше да се усмихва добродушно.
— Много неща личат по начина, по който двама съпрузи се гледат, особено по начина, по който единият гледа другия, когато той не го гледа. Толкова много неща се изписват на лицата им.
Мадлин също се усмихна, но хладно:
— Поглеждате ли се често в огледалото?
— Така не става, ако правилно разбирам какво имате предвид.
— Човек с вашите познания за мимиките би трябвало да може да научи всякаква информация от собственото си отражение.
— Де да беше така. Но в моя случай не е.
— Значи уменията ви да правите психологическа дисекция са приложими само към други хора?
Той кимна унило:
— Понякога си мисля за това като за моята сделка с дявола.
Мадлин замълча, може би изненадана от странния отговор.