— Как?
— Като нахвърли всички тия „възможни“ причини да не наеме адвокат, за да те убеди, че няма представа коя от тях е истинската.
— Не ме е убедил в нищо. Казах ти, че съм отворен за всякакви теории.
— Като си толкова отворен, помисли ли за най-вероятната теория?
— Коя?
— Че ако се поразрови в случая, някой умен адвокат би могъл да открие неща, които Хамънд не иска да излизат наяве. Може би тези смъртни случаи са само върхът на айсберга.
— За бога, Мади, всичко е възможно. Но пак не виждам как ме прави на глупак.
— Защо заставаш на негова страна?
— Как заставам на негова страна?
— Каквото и да кажа, ти го защитаваш. Вярваш на всичко, което казва.
— Не вярвам на всичко. Аз съм детектив, а не наивник.
— Защо тогава смесваш находчивост с истинска интуиция?
Гърни замълча. Имаше чувството, че неприязънта на Мадлин към Хамънд произтича от някаква нейна вътрешна уязвимост, а не от трезва преценка на фактите.
Дали пък не беше права? Нима тя виждаше нещо, което той пропускаше? Навярно прехвалената му обективност не бе никаква обективност?
Прибраха се мълчаливо в апартамента. Мадлин отиде в банята и пусна водата във ваната.
Той влезе след нея.
— Не се ли къпа преди малко? Преди около три часа?
— Да не би да има ограничение колко пъти мога да се къпя?
— Мади, какво, по дяволите, става? Напрегната си от момента, в който се съгласих да дойда тук. Не трябва ли да поговорим за това, което те тревожи.
— Извинявай. Просто в момента… не ми е много добре.
Тя затвори вратата.
Всичко това бе ново и обезпокоително за Гърни. Мадлин да пази тайни. Мадлин да се крие зад затворена врата. Той седна на дивана. Няколко минути му трябваха, за да забележи, че огънят е изгаснал. Само няколко въгленчета искряха слабо в пепелта. Първата му мисъл беше отново да запали камината, да стопли малко стаята. Но после реши да си ляга. Денят бе напрегнат и утре се очертаваше да е същото.
Като се замисли за следващия ден, си спомни, че прехвърли обаждането на Холдънфийлд на гласовата си поща. Взе телефона и изслуша съобщението.
— Здравей, Дейвид, Ребека се обажда. Изникнаха ми ангажименти и утре ще съм доста заета. Но имам предложение. Закуска. Няма нужда да ми се обаждаш, защото така или иначе ще бъда в столовата на „Колд Брук Ин“ утре в осем. Ела, ако можеш. Може и по-рано, ако ти е по-удобно. Ставам в пет и ще работя в стаята си върху една статия, с която закъснявам. Става ли? Много ще ми е интересно да чуя повече за случая „Хамънд“. Карай внимателно. До скоро, надявам се.
От практическа гледна точка срещата, макар и в такъв необичаен час, беше възможна. Гърни си спомни предишното ѝ съобщение, в което тя казваше, че от Вълчето езеро до Платсбърг са само 115 километра. Би трябвало да му отнеме не повече от час, дори при лошо време, плюс още час с Ребека. Значи общо три часа максимум. Ако тръгнеше в седем, щеше да се върне най-късно до десет. Гърни затвори очи и почна да съставя мислен списък на въпросите, които можеше да зададе на Ребека относно хипнозата, противоречивата репутация на Хамънд и съня на Уензъл.
Умората го надви и той за няколко минути заспа.
Както винаги се случваше, когато задремеше седнал, физическото неудобство най-сетне го накара да се размърда и пробуди тревогите, които временно бе успял да приспи. Той отвори очи, погледна часа на телефона си и установи, че е спал близо час. Тъкмо мислеше да иде да провери дали Мадлин още кисне във ваната, когато я видя застанала на прозореца. Бе облякла един от плюшените халати на хотела.
— Изгаси лампите — каза тя, без да се обръща.
Той ги изгаси и отиде при нея на прозореца.
Бурята бе отминала и гъстата пелена се беше сменила с разкъсани облаци, преминаващи бързо пред пълната луна. Гърни проследи погледа на Мадлин, за да разбере защо го извика на прозореца. И видя.
Когато поредният облак бавно откри луната, пейзажът се откри пред тях като театрална сцена при постепенно засилване на осветлението. В този случай на сцената изпъкваше едно доминиращо присъствие — Дяволският зъб, страховит и грамаден, стърчеше в мрака с величествения си релеф. Дойде друг облак, лунната светлина намаля и Дяволският зъб изчезна в нощта.
Гърни обърна гръб на прозореца, но Мадлин продължи да гледа втренчено в мрака.
— Едно време идвах тук — каза толкова тихо, че той се усъмни дали е чул правилно.
— Идвала си тук? Кога?
— През коледните ваканции. Не знам дали съм ти казвала.
Той разрови паметта си. Наистина му бе споменавала нещо такова наскоро след като се ожениха. Че като ученичка прекарвала коледните ваканции при някакви възрастни роднини в щата Ню Йорк.