Гърни сви рамене:
— Не съм решил още.
— Кое? Дали да отидеш или кога да отидеш?
— И двете.
— Отидѝ.
— Защо?
— Защото искаш.
— Мисля, че ще бъде полезно да поговоря с нея… Но ми е притеснено да те оставям сама тук.
— Била съм сама и на по-лоши места.
— Може да дойдеш с мен.
— Не.
— Защо?
— Защо според теб се съгласих да дойда тук? — попита тя.
— Нямам представа. Честно казано, решението ти ме изненада. Между това да отидем направо на зимна ваканция и да се отбием да потърся информация за случай с няколко самоубийства не очаквах да избереш второто.
— Самоубийствата нямат никаква връзка. — Мадлин си пое дълбоко дъх. — Когато бях ученичка, идването в Адирондакс за коледната ваканция беше последното, което исках. Леля ми и чичо ми всъщност бяха братовчеди на мама. Бяха ограничени, невежи хора. Джордж бе в постоянна депресия. Морийн беше маниачка.
— Защо им е трябвало на родителите ти да те пращат при такива хора?
— Зимата ме пращаха в Адирондакс, а лятото — на музикални лагери. Това беше тяхната стратегия да се сближат. Само двамата. Без усложнения. Общуване. Решаване на проблемите в брака им. Разбира се, това не им помогна. Както повечето хора, те тайно обичаха проблемите си. И обичаха да се отървават от мен.
— Тези леля и чичо, или каквито ти се падат, живи ли са още?
— Джордж се застреля.
— Боже!
— Морийн се премести във Флорида. Нямам представа дали е жива, или е умряла.
— Къде живееха?
— В най-големия пущинак. Дяволският зъб всъщност се виждаше от края на пътя. Най-близкият истински град беше Данемора.
— Където е затворът?
— Да. Затворът, който преди е бил лудница.
— Още не разбирам защо…
— Защо поисках да дойда ли? Може би за да видя планината по друг начин… в друг период от живота си… да прогоня спомените.
— Кои спомени?
— Джордж беше малко сбъркан. Седеше на верандата с часове, неподвижно втренчен в гората, сякаш беше мъртъв. Морийн беше също толкова луда, но точно в обратната насока. Постоянно танцуваше. И имаше мания да събира камъни — триъгълни камъни. Твърдеше, че са върхове на стрели от ирокезите. Ирокоа — обожаваше френското произношение на думата. Постоянно говореше с френски акцент. Друг път искаше да си представяме, че сме ирокезки принцеси, изгубени в гората, чакащи да бъдат спасени от Хиауата. Когато дойдеше за нас, щяхме да му подарим колекцията си от върхове на стрели, а той щеше да ни даде кожи да се стоплим и след това всички щяхме да заживеем щастливо.
— На години беше?
— Морийн ли? Когато бях на петнайсет, ми се струваше адски стара.
— Имаше ли други деца наоколо?
Тя премигна и се вгледа настойчиво в него.
— Не ми отговори на въпроса.
— Кой въпрос?
— Кога тръгваш за Платсбърг?
20.
Гърни постави някои ограничения в колебливия си план да се срещне с Ребека в „Колд Брук Ин“.
Ако токът не дойде, няма да тръгне.
Ако мобилната връзка в хотела не се възстанови, няма да тръгне.
Ако снежната буря се възобнови, нямаше да тръгне.
Обаче електричеството бе възстановено в 6.22. Телефонното покритие — в 6.24. И небето преди зазоряване бе кристалночисто. Въздухът беше свеж и ухаеше на бор. Отоплението в хотела пак заработи. Всичко бе пълна противоположност на положението преди няколко часа.
В 6.55 Гърни беше измит, обръснат, облечен и готов да тръгва. Влезе във все още тъмната спалня. Усети, че Мадлин не спи.
— Внимавай — каза тя.
— Ще внимавам.
Да внимава, в неговите представи означаваше да стои на емоционална дистанция от Ребека, с която изглежда винаги имаше „възможности“. Питаше се дали и Мадлин влага същото значение.
— Кога ще се върнеш?
— Би трябвало да стигна в хотела около осем. Ако тръгна час по-късно, ще съм тук преди десет.
— Не бързай. Пътищата са лоши. И след снощната суграшица ще са хлъзгави.
— Сигурна ли си, че ще ти е добре сама?
— Ще се справя.
— Добре тогава. Тръгвам.
Той се наведе и я целуна.
Постланият с червен килим коридор сега бе ярко осветен — смайваща трансформация от снощния зловещ фон на осветеното от лампата лице на Барлоу Тар. На широкото стълбище към фоайето го лъхна аромат на прясно кафе и борови цепеници.
Остин Стекъл стоеше на вратата на офиса зад рецепцията и говореше разпалено по телефона. Носеше памучен панталон от марка, струваща пет пъти повече от подобни модели в „Уолмарт“. Карираната му бархетна риза толкова добре стоеше на якото му тяло, че явно бе шита по поръчка.