— Ами другите двама?
— Личните финанси на гостите не ни интересуват. Някои хора имат пари, без да им личи. Не бих си позволил да питам такова нещо.
— Ами ако не могат да си платят?
— Проверяваме кредитните им карти, когато пристигнат. Уверяваме се, че плащането на цялата сума е одобрено. Ако не, изискваме да платят в брой при настаняването.
— Уензъл, Балзак и Пардоза с кредитна карта ли платиха, или в брой?
— Не си спомням такива подробности.
— Много лесно може да се провери.
— Сега ли?
— Бихте ми направили голяма услуга.
— Стекъл замълча — явно се колебаеше докъде да стигне със съдействието си. После се завъртя със стола към компютър, поставен на друго бюро до стената. След минута-две погледна Гърни с изражение, сякаш е лапнал нещо гадно.
— Уензъл е платил с „Амекс“. Балзак — с дебитна карта. Пардоза — в брой.
— Доколко необичайно е някой да плати в брой?
— Не се случва често, но не е необичайно. Някои хора не обичат пластмасовите пари.
„И следите, които те оставят“ — мислено довърши Гърни.
— Колко нощи са прекарали в хотела?
Стекъл пак погледна компютъра. На лицето му пролича нетърпение.
— Уензъл — две нощи. Балзак — една. Пардоза — също една.
— И лечението на Хамънд за отказване от цигарите се състои само от един сеанс?
— Да. Интензивен тричасов сеанс. — Стекъл дръпна безупречно изгладения ръкав на лявата си ръка и намръщено погледна часовника си „Ролекс“. — Свършихме ли?
— Да… освен ако не се сещате за нещо, което се е случило тук и би могло да е причина за смъртта на тези четирима души.
Стекъл бавно поклати глава и показа празните си длани.
— Бих искал да ви бъда по-полезен, но… — Замълча.
— Всъщност бяхте много полезен. — Гърни стана и тръгна да излиза. — А, и още нещо. Един малко странен въпрос. Спомняте ли си някой от тези хора да се е изказвал негативно за хомосексуалистите, за еднополовите бракове и други подобни теми?
Стекъл го изгледа смутено и раздразнено:
— Какво, по дяволите, намеквате?
— Просто една възможна версия. Вероятно нищо няма да излезе. Благодаря за отделеното време. Много ми помогнахте.
23.
Гърни се качи в апартамента, като се надяваше да намери бележка от Мадлин с обяснения за неочакваната ѝ разходка — може би къде е отишла и кога смята да се върне.
Нямаше.
Макар да предполагаше, че е излязла от зоната на покритие около хотела, все пак пробва да ѝ се обади.
За негова изненада секунди по-късно чу звъна на телефона ѝ от апартамента. Огледа се и го видя на масичката до дивана.
Не беше характерно за Мадлин да излиза без телефона си, особено когато шофираше. Толкова ли е бързала, или е била притеснена, та да го забрави? Но такова състояние на духа не подхождаше на човек, тръгнал да разглежда забележителности.
Гърни се опита да измисли теория, обясняваща тези факти, а също странното поведение на жена му през последните четирийсет и осем часа, но не можеше да приложи същия логически анализ към поведението на Мадлин, както би могъл към непознат човек.
Той бавно закрачи из стаята — движение, което често му помагаше да организира мислите си. Хрумна му да провери съобщенията и обажданията, които е получила, преди да излезе. Докато се опитваше да се ориентира в менюто на телефона ѝ, на вратата се почука.
Почукването бе по-силно от необходимото, в стил, добре познат на Гърни. Той отиде да отвори. Мъжът, застанал пред него — с плоско лице и широкоплещест — бе същият двойник на Джими Хофа, когото помнеше от записа от пресконференцията. На ревера на твърде широкото му сако имаше американско знаме, закачено с топлийка. Държеше документ от щатската полиция.
— Главен следовател Фентън, Бюро за криминални разследвания. Вие ли сте Дейвид Гърни?
— Да. — За момент на Гърни му мина ужасяващата мисъл, че нещо се е случило с Мадлин.
— Дошъл съм да обсъдим един деликатен въпрос. Може ли да вляза? — Тонът на Фентън бе възможно най-неподходящият за обсъждане на деликатни въпроси.
Гърни кимна. След облекчението, което прогони първоначалната му тревога, бързо го обхвана любопитство. Той се дръпна от вратата.
Фентън влезе предпазливо като типично ченге — огледа се, застана така, че да вижда едновременно спалната ниша и банята. Задържа поглед върху портрета на Уорън Хардинг.
— Много хубаво — изрече със странно кисел тон, подсказващ точно обратното. — Президентският апартамент.