Мадлин хвана студената му ръка и го поведе по пустата уличка.
Стъпваха внимателно по заледената повърхност, прескочиха няколко паднали дървета; вятърът духаше в лицата им. Първата постройка, до която стигнаха, беше изоставена барака, покрита с петна от черна плесен. Скрити зад нея в гората имаше две по-малки, съвсем разнебитени.
Мадлин спря.
— Близнаците Кери, Майкъл и Джозеф живееха тук с майка си. През лятото тя даваше под наем по-малките бараки отзад, но през зимата бяха сами.
Загледа се в постройките, сякаш се опитваше да види онова, което е било едно време.
— Ела — каза след малко и пак го поведе по пътя.
Крехки остатъци от избуяли през лятото диви къпини висяха от всички страни и се закачваха в панталоните и якетата им. След неколкостотин метра стигнаха до друга къща, в по-лошо състояние от първата. Огромна паднала ела закриваше една трета от сградата. Отстрани се виждаха останки от три по-малки бараки, покрити с натрупвали се десетки години борови иглички.
— Това е — каза Мадлин.
— Тук ли си прекарвала Коледите?
— Не беше само Коледа — обясни тя, като стисна по-силно ръката му. — Последния път, когато дойдох, останах шест седмици.
— Толкова ли беше дълга зимната ваканция?
— През онази година, да. Нашите ме пратиха в частно училище, което имаше по-дълги зимни ваканции от обикновените училища и по-къси летни.
— Ами сестра ти?
— Когато бях на петнайсет, Кристин вече бе на двайсет и две. Наричаха ме „неочакваното бебе“. Всъщност имаха предвид „нежеланото бебе“. Сигурна съм, че им се е искало да се събудят една сутрин и да открият, че съм била само лош сън.
Смутен от това откровение, Гърни не каза нищо. Мадлин почти не говореше за родителите си дори когато бяха живи, а след смъртта им — изобщо. До този момент.
Тя се притисна по-силно до него и двамата продължиха по стесняващата се пътека. Скоро всяка прилика с нормален път изчезна. Вятърът стана по-суров. Дори лицето го заболя. Точно когато мислеше да попита къде отиват, излязоха на полянка. Отвъд нея се простираше абсолютно гладка бяла площ — замръзнало езеро.
Мадлин поведе мъжа си през поляната.
Спря на границата на бялата площ и заговори с напрегнат, равен глас:
— Това е езерото Грейсън.
Отначало името не му говореше нищо, но после си спомни:
— Това ли е езерото, където се е удавило онова момче?
— Казваше се Колин Бантри.
Мъката и отчаянието в гласа ѝ го стъписаха.
Тя замълча, сякаш вземаше мъчително решение, после си пое дълбоко въздух и добави:
— Бях влюбена в него.
— Била си влюбена в момчето, което се е удавило? За бога, Мади, какво се е случило?!
Тя посочи две огромни ели на брега на замръзналото езеро.
— Една вечер го извиках да се видим… ето там. Беше адски студ. Най-студената нощ за годината.
Замълча и се втренчи в дърветата.
— Казах му, че съм бременна.
Гърни не каза нищо, чакаше я да продължи. Единственото, което виждаше, което можеше да гледа, бе изражението ѝ — изражение, което до този момент не беше виждал.
Тя повтори бавно, сякаш се наказваше с думите:
— Казах му, че съм бременна.
Той отново не каза нищо.
— Излезе на леда с мотоциклета си. Насред самото езеро. Луната го огряваше. Ето там. — Посочи с трепереща ръка. — Ледът се счупи.
— Така ли се удави?
Тя кимна.
— Какво стана с… бременността ти?
— Не бях бременна.
— Как така?
— Не беше лъжа. Наистина мислех, че съм бременна. Цикълът ми закъсняваше. Може би съм искала да съм бременна, искала съм да се свържа с Колин, искала съм нов живот — живот, в който някой да ме обича повече, отколкото родителите ми. 0, боже, толкова бях отчаяна! Толкова много го обичах!
— Защо мислиш, че е реагирал така?
— Най-ужасното е, че нямам представа. Нямам никаква представа, но мисълта, която ме измъчва, е, че е искал да избяга, че не ме е понасял, че не е искал да бъде повече с мен. Не каза нито дума, само… само подкара мотоциклета по леда.
След малко Гърни попита:
— Имаше ли разследване?
— Разбира се. Бащата на Колин беше шериф.
— Ти разказа ли му какво се е случило?
— Не му казах, че съм казала на Колин, че съм бременна. Казах му, че не знам защо излезе в мотора на леда… че може би е решил да се изфука или просто така му се е приискало. Той ми повярва. Колин си беше такъв. Всички знаеха, че е луда глава.
Мадлин пак замълча. Стисна ръката му още по-силно, почти болезнено.
Той я погледна в очите:
— Защо ми разказваш всичко това?