— Не знам. Може би защото сме тук.
— Реши да споделиш тази тайна, която си пазила всичките тези години само защото сме тук?
— Не го възприемах като пазене на тайна от теб. Гледах на него като на нещо, което не трябва да те нарани.
— На кого си казала? На приятели? На психолог? Сигурно си казала на някого.
— На психолог, разбира се. Приблизително по времето, когато се запознахме с теб. Когато карах обучението за медицинския си сертификат. Реших, че терапията би била идеален начин да се справя с проблема, защото позволяваше, в известен смисъл, да го запазя за себе си.
— Помогна ли?
— За известно време, да.
— Но…?
— Но сега мисля, че е било само илюзия. Залъгвала съм се, че съм се справила и повече няма нужда да говоря с никого за това. Затова казах, че не го възприемах като пазене на тайна. Просто мислех, че е останало в миналото и няма смисъл да говоря за него в настоящето.
— Какво те накара да си промениш мнението?
— Не знам. Знам само, че когато Джак показа онази карта на Адирондакс на смартфона си, когато беше у нас, осъзнах колко е близо до езерото Грейсън.
— Изпитала си някакво привличане към мястото?
— По дяволите, не! Точно обратното. Изпитах отвращение. Едва се сдържах да не изляза от стаята.
— Но сама изяви желание да дойдем. Каза „да“ още преди мен.
— Защото в този момент осъзнах, че не съм се справила с проблема. Колкото и ужасно да се почувствах, осъзнах, че това е шанс.
Двамата се загледаха мълчаливо към покритото със сняг езеро и постояха така известно време.
Мадлин въздъхна:
— Случи се преди трийсет и две години. Но така и не остана в миналото. Може би защото така и не можах да си обясня защо го направи. Може би защото никога не се примирих с вината си. Може би защото не намериха тялото му. Може би…
— Не са открили тялото? — прекъсна я Гърни.
— Да. Това събуди старите приказки за злото, което дебне в езерото. Хората, които посещаваха района през лятото, спряха да идват. Така градчето постепенно умря — това е причината за сегашното положение.
За първи път, откакто бяха слезли от колата, Мадлин пусна ръката му и разтърка длани.
— Зло, което дебне в езерото?
— Спомняш ли си историята, която Норис Ландън ни разказа за момичетата с кануто, което се обърнало преди години — как едната се удавила и не открили тялото.
— Да… докато пет години по-късно не намерили останките ѝ във Вълчето езеро.
— Момичето се е удавило тук, в езерото Грейсън. После Колин също се удави и не можаха да открият тялото му. Това съживи старата легенда и хората почнаха да го наричат Гробищното езеро.
— Затова ли хората са изоставили домовете си?
— Не, не веднага. Грейсънвил беше забутано градче. Тук винаги е било немотия. Повечето местни жители разчитаха на парите от даване под наем на стаи и вили през лятната ваканция. Предполагам, че идеята как децата им се удавят и никой повече не намира телата им, е разбунила въображението на хората и те са престанали да идват. Градчето, което и без това не процъфтяваше, постепенно западна.
— Дяволските близнаци. Не нарече ли така Ландън двете езера, като твърдеше, че са свързани чрез лабиринт от подземни канали?
— Да.
Ято дребни птици излетяха подплашени от гората и се завъртяха над езерото като есенни листа във вихрушка. Мадлин отново хвана ръката му.
— Какво мислиш? — попита.
— Не знам. Объркан съм.
— Съжаляваш ли, че ти казах?
— Мади, искам да знам всичко, което пожелаеш да ми кажеш. Каквото и да е то. Всичко. Обичам те.
— Абсолютно всичко?
— Абсолютно всичко.
Тя кимна, без да отмества очи от неговите, без да пуска ръката му.
— Хайде да тръгваме към хотела — каза след малко. — Задава се снежна буря. Усещам я във въздуха.
Той погледна небето. Облаците се сгъстяваха и ставаха потъмни. Над езерото кръжеше ястреб.
26.
Когато превалиха последното било преди Вълчето езеро, сигналът за получени съобщения на телефона на Гърни се включи. Той погледна дисплея. Имаше две: от Джак Хардуик и от скрит номер.
— Внимавай! — извика Мадлин.
Пред колата изскочи елен. Гърни натисна рязко спирачките и за няколко сантиметра не блъсна животното.
— Гледай пътя и дай това на мен — каза Мадлин и посегна към телефона. — Искаш ли да ти пусна съобщенията?
Той кимна и тя отвори гласовата поща.
Както обикновено, Хардуик не си беше дал труда да се представи, но прегракналият му глас нямаше как да се сбърка: