— Хей, тарикат, къде си, бе? Имаме да обсъдим няколко сериозни въпросчета. Първо, занесох писмото в къщата в Статън Айлънд, пъхнах го под вратата, с всички телефони и адреси, както се разбрахме. Второ, разбира се, че нямах представа за двайсет и деветте милиона на Хамънд. Но сигурно има обяснение, нали? Трето, имам нещо за теб, хубав практичен подарък. Планирам да мина през Адирондакс утре, затова дай да решим къде ще се видим. Спешно е. Във връзка с това знаеш ли за какво си мисля в момента? За случая „Баришански“. Помисли за това.
Случаят „Баришански“? За момент Гърни не разбра какво общо има голямото разследване на руската мафия преди едно десетилетие. Изведнъж обаче в ума му се включи аларма. При въпросното разследване мафията бе успяла да проникне в мобилните телефони на двама водещи детективи от Отдела за борба с организираната престъпност. Очевидно Хардуик подозираше, че някой подслушва разговорите им.
— Какво има? — попита Мадлин.
— Джак явно се опасява от засичане.
— Какво означава това?
Трябваше му време, за да обмисли възможните последствия.
— Ще ти обясня по-късно. Сега нека да внимавам в пътя. Не искам повече срещи с елени.
— Искаш ли да чуеш и другото съобщение?
— Не сега.
След малко пристигнаха в хотела и спряха под навеса. Мадлин му даде телефона.
— Ще ми кажеш ли какво става? — настоя.
— Останах с впечатлението, че Джак подозира, че някой подслушва телефона му.
— Неговия телефон? Или телефоните и на двамата?
— Не даде да се разбере. Но съм почти сигурен, че моят е безопасен.
Той го погледна разтревожено:
— Ами стаята ни тук в хотела?
— Възможно е, но не вярвам.
— Има ли начин да разбереш със сигурност?
— Има уреди за засичане. Ще го обсъдя с Джак.
— Кой може да ни следи?
— Вероятно Фентън, но едва ли.
— Тогава кой?
— Добър въпрос. Хардуик знае повече, отколкото каза по телефона. Ще си уредим среща, за да изясним нещата.
— Какво ще правим сега? — неспокойно попита Мадлин. — Да се качим в апартамента, който може би се подслушва? Да се преструваме, че нищо не подозираме?
— Да, точно това трябва да направим.
— За какво се очаква да си приказваме? Или да не си приказваме?
— Най-важното е да не издаваме, че подозираме, че някой ни наблюдава. Ако стаята или телефонът се подслушват…
Гърни спря на средата на изречението, защото си спомни, че има още едно съобщение, което още не е чул. Намери го в гласовата поща и го отвори.
Гласът беше на млада жена, звучеше уплашено:
— Здравейте. Надявах се да вдигнете. В писмото пишеше, че ще чакате обаждането ми. Там ли сте? Може ли да ви дам номера си? Може би ще е по-безопасно, ако вие се обадите. Добре, ето какво ще направя. Ще ви се обадя… точно във… ъъъ… четири часа. Става ли?
Гърни погледна часовника си. Беше 15.53. Слънцето, скрито зад гъстите облаци, сигурно вече се спускаше зад Гробищния рид.
— Това ли е момичето, с което искаше да говориш? — попита Мадлин.
— Предполагам.
— Какво ще правим сега?
— Ще изчакам тук да се обади. На теб може би ще ти е по-удобно в стаята.
Тя се намръщи:
— Наистина ли мислиш, че се подслушва?
— Възможно е. Но мисля, че основните усилия за следене би трябвало да са съсредоточени към брат и сестра Хамънд, не към нас.
— Защо?
— Ричард е центърът на разследването. А Джейн се опитва да го предпази. Освен това тя е тази, които нае Хардуик, а сега той подозира, че някой го наблюдава. Мисля, че първоначално нейният телефон е бил подслушван и така са научили за неговото участие.
— Ами за твоето участие?
— Само ако са говорили за това по телефона и са споменали името ми. Но това е гадаене. Трябват ми факти.
След дълго замисляне тя стисна ръката му по същия начин, както го беше направила на пустата улица в Грейсънвил.
— Сигурен ли си, че няма проблем? Заради онова, което ти казах по-рано?
— Разбира се, че няма проблем…
Преди да успее да добави още нещо, телефонът му иззвъня. Както преди, номерът беше скрит. Гърни предположи, че е Анджела. Погледна виновно Мадлин и понечи да се извини.
— Хайде, вдигни — прекъсна го тя.
Той въздъхна и натисна зелената слушалка.
— Дейв Гърни.
— Оставих ви съобщение — каза тих, плах глас.
— Да, получих го — отговори той колкото можеше по-внимателно. Най-важното сега бе да не я уплаши. — Благодаря за готовността да говорите с мен.
— Какво искате от мен?
— Много бихте ми помогнали, ако ми разкажете за Стивън.