Мадлин погледна дисплея и се намръщи:
— Магазин за кукли? Там ли иска да говорите за смъртта на приятеля ѝ?
— Наистина изглежда странен избор.
— Попита ли я защо?
— Не исках да я питам нищо, което би могло да я смути. Важното е, че прие да се срещнем.
— Имаш ли нещо против да дойда с теб?
— Защо искаш да дойдеш?
— Предпочитам да не стоя тук сама.
— Нали знаеш, че пътят е минимум два часа в едната посока?
— По-добре от другата възможност.
Гърни сви рамене:
— Ще се обадя на Джак, разговорът може да се проточи. — Посочи към хотела. — От главния комин излиза дим, значи Е Големия салон камината гори. Защо не влезеш да се стоплиш?
— Ще вляза с теб.
— Както искаш.
Гърни пак погледна сайта на магазина за кукли и копира адреса в „Гугъл Мапс“. Намери една бензиностанция в близост и копира и нейния адрес в празна бланка за имейл. После се обади на Хардуик, който вдигна още на първото позвъняване.
— Нали разбра връзката със случая „Баришански“? — бях; първите му думи.
— Мисля, че да.
— Добре. Важното е да го имаш предвид. Така. Кога искаш д; ти дам специалния подарък?
— Зависи кога и колко далеч можеш да пътуваш.
— Навсякъде по всяко време. Колкото по-скоро, толкова по добре.
— Мисля да се видя утре с онази девойка, с която исках да се срещна. Може да се засечем в същия район.
— Съгласен.
— Ще ти пратя адреса.
— Добре, чакам.
Гърни стартира електронната си поща на телефона и отвори неизпратеното писмо, в което бе копирал адреса на бензиностанцията в Лейк Джордж. Отдолу написа: „Тук в 9.00.“ Адресира имейла до Хардуик и го изпрати.
Мадлин стоеше с притиснати до тялото ръце в студа.
— Хайде да влезем и да се размразим до огъня — предложи той.
Влязоха в Големия салон. Само след няколко минути пред буйните пламъци Мадлин бавно отпусна ръцете си.
Застанал до нея, поемащ лъчистата топлина с цялото си тяло, Гърни затвори очи и остави светът му да се свие единствено до това сгряващо оранжево сияние, прозиращо през клепачите му, гъделичкащо кожата му и прогонващо студа.
Този момент на спокойствие бе прекъснат от грубия глас на Остин Стекъл:
— Радвам се, че най-сетне решихте да влезете. Голям студ е навън. Гаден ден, а се очертава още по-лоша нощ. — Бе застанал по средата на широкия сводест вход на салона с тъмна бархетна риза и камуфлажен панталон. — Чухте ли вълците?
— Не — отговори Гърни. — Кога?
— Преди малко. В гората зад хотела. Ужасяващ звук.
— Колко често ги виждате?
— Никога. Така е още по-лошо. Само ги чуваме. Невидими чудовища, които се промъкват в гората!
Сравнението на Стекъл предизвика неловко мълчание, което след малко бе нарушено от Мадлин:
— Споменахте, че тази нощ времето ще бъде още по-лошо.
— Ще бъдем засегнати от периферията на силна снежна буря. Адски ветрове, спадане на температурата. Но това е само за вкус. Времето тук се мята от една крайност в друга като животно в предсмъртна агония. През нощта ще е отвратително, а утре сутринта ще грее слънце, можете ли да повярвате? После, през деня, ще се изсипе целият ад — голямата буря идва от север.
— Голямата буря? — попита Мадлин и очите ѝ се разшириха.
— Полярен фронт. Снежни виелици, намаляващи видимостта до нула. Със сигурност ще затвори всички пътища.
За Гърни беше очевидно, че Стекъл използва предупрежденията за екстремално време, за да ги подтикне да се махат по-бързо. Но ако управителят на имението действаше под натиск от Фентън, за да ги изгони от Вълчето езеро, обещанието, че ще си заминат, можеше да им отвори друга врата.
Детективът се намръщи угрижено:
— Може би е добра идея да си тръгнем, преди да е дошла голямата буря. Иначе никога няма да стигнем до Вермонт.
Стекъл веднага кимна одобрително.
— Обаче има проблем — добави Гърни. — Искам да поговоря с още един човек, преди да си тръгнем.
— С кого?
— Пейтън Гол.
— За какво, по дяволите, ви е потрябвало да говорите с него?
— Завещанието на Итън и следователно неговата смърт пряко облагодетелстват двама души: Пейтън Гол и Ричард Хамънд, за чийто дял от наследството Фентън беше така добър да ми съобщи. Но тъй като делът на Пейтън е толкова голям, колкото и на Ричард, той би имал същия мотив да убие брат си. Даже по-голям, защото…
— Да — прекъсна го Стекъл, — разбирам как изглежда отстрани. Но това е на светлинни години от действителността. Вие очевидно не познавате Пейтън.