— Нямам много време. Сега е почти девет и двайсет и пет, а в десет трябва да съм на около километър по-нататък по улицата, за да се видя с Анджела Кастро, и в никакъв случай не искам някой да засича местоположението на срещата. Проблемът е, че ако демонтираме проследяващите устройства тук, ще издадем, че сме ги открили, което ще ни отреже възможността да ги използваме по-късно. Затова трябва да измислим друго решение.
— Лесна работа — каза Хардуик. — Остави колата тук и отиди пеша на срещата. Няма проблем.
— Няма проблем, освен ако този, който е програмирал дроновете, не ни снима. Нали знаеш, че в наши дни във въздуха летят хиляди от тези проклети неща.
— Боже! — възкликна Мадлин. — Да не би да казваш, че някой ни наблюдава от небето?
— Казвам, че трябва да действаме, сякаш ни наблюдава.
Хардуик пак направи кисела физиономия:
— И какво тогава?
— Не е сложно. Просто ако правим нещо, трябва да го правим на закрито.
След кратко замисляне, Мадлин отбеляза:
— Онзи хотел, покрай който минахме, нямаше ли от ония големи навеси отпред? Като „Вълчето езеро“? Почти съм сигурна, че видях такова нещо.
Гърни кимна бавно:
— Мисля, че си права. И че това може да реши проблема.
Десет минути по-късно съгласно набързо измисления план понтиакът спря на паркинга за гости на хотела, а субаруто — под навеса пред главния вход. Хардуик бързо разкара пиколото, като показа лиценза си на частен детектив, с авторитетен тон обясни, че трябва да направи спешна проверка на автомобила, и го увери, че няма да отнеме много време.
Планът беше Хардуик да намери и анализира проследяващите устройства на субаруто на скрито място от вероятни средства за въздушно наблюдение, а Гърни да мине през хотела, да излезе от задния вход и да отиде пеша до „Куклената къщичка на Табита“.
Мадлин влезе във фоайето е мъжа си. Намериха сувенирния магазин на хотела, където Гърни си купи нелепо скъп пуловер и спортна шапка. Върнаха се във фоайето, където той си сложи новите придобивки и остави якето си на Мадлин.
— Ще се върна до час. Стой така, че да виждаш главния вход, в случай че Джак има нужда от теб.
Тя кимна. Напрегнато притисна якето му до тялото си.
— Всичко ще бъде наред — увери я той с пресилено ведър тон. — Мисля, че тази среща с Анджела Кастро ще ни покаже най-сетне вярната следа. — Прегърна я силно.
— Добре, тръгвай — каза тя, като се усмихна нервно.
Гърни пресече фоайето към врата с червен надпис ИЗХОД.
Влезе в коридор, водещ до друга, стъклена врата. Отвори я и излезе на павирана пътека, криволичеща между туфи декоративни растения, увехнали и пожълтели. Тя го заведе до по-широка алея по брега на езерото, вървяща успоредно на Удпекър Роуд и осигуряваща почти непрекъсната гледка към магазините и ресторантите на главната улица.
Поддържайки постоянно темпо, той притича покрай няколко души, разхождащи кучета и плътно опаковани с топли дрехи, за да се предпазят от мразовития вятър, духащ на пориви от езерото. След няколко минути видя сградата, която бе видял на снимка в интернет. „Куклената къщичка“ изглеждаше още по-чудато в делничната обстановка, отколкото в приказния декор на уебсайта.
Гърни пресече зелената площ покрай алеята и Удпекър Роуд. Извади телефона си и активира приложението за звукозапис, после пак го прибра в джоба си. Входът за паркинга на магазина за кукли беше увенчан с декоративна арка, носеща надписа, който той си спомняше от сайта: „Домът на прекрасните, приказни, колекционерски кукли“. Отпред имаше четири коли. Едната беше с номер от Ню Йорк Сити. От двете страни на вратата на магазина имаше по едно високо до кръста градинско джудже.
Гърни отвори вратата и веднага го лъхна приятен аромат, напомнящ му за дъвките, които не беше виждал и помирисвал от началното училище. Десетки куклени лица го гледаха от свят в пастелно розово, синьо и жълто.
Зад една от централните витрини стоеше млада жена. Гледаше с толкова неподвижни приветливи очи, че той отначало я помисли за кукла с човешки размер — докато не я чу да говори:
— Добре дошли в „Куклената къщичка на Табита“. С какво мога да ви бъда полезна?
Гърни се огледа сред множеството от кукли, по плотове, по рафтове, в стъклени витрини — всякакви форми, размери и стилове, от невинни бебета до чудати създания, излезли от приказките. Или от кошмарите.
— Стълбите за втория етаж? — попита той.
Жената го погледна с нарастващо любопитство:
— Вие ли имате среща с госпожица Кастро?
Гърни очакваше да се срещнат в по-потайна обстановка, затова се изненада да чуе името.