— Да, аз.
— Тя е с Табита — каза жената, като понижи глас, сякаш говореше за нещо много специално. — Сега ще ви покажа. — Преведе Гърни през лабиринт от кукленски витрини до стълби с розов парапет. — Качете се оттук, господине.
Вторият етаж изглеждаше почти като първия с тази разлика, че тук куклите бяха доста по-еднообразни и подредени на групички като приятелски компании. Недалеч от горния край на стълбите имаше малък кът за сядане с жълта маса и два лъскави бели стола. На единия от тях седеше бледа хилава млада жена с руса коса, оформена в голяма, безупречна прическа. Поразителен бе контрастът със скромното ѝ, слабо лице, а също невероятната прилика с русата прическа на една кукла в една стъклена витрина в ъгъла.
От другата страна на масата стоеше жена, отличаваща се по всякакъв възможен начин от седналото до нея недохранено същество. Пищното ѝ тяло бе загърнато в обилно плисирана дълга виолетова рокля с бродерии на деколтето. Пръстите ѝ бяха покрити с лъскави пръстени. Лицето ѝ беше ярко, почти театрално гримирано. И капакът на всичко, буквално и метафорично, беше прическата ѝ. Ако косата на седналата жена хващаше окото, тази те караше да занемееш. Сресаните нагоре черни и изпъстрени със сребристо вълни се срещаха под драматични ъгли, навявайки асоциации с бурно море от пейзаж на Търнър.
Това беше жена, помисли си Гърни, обожаваща зрелищните изпълнения.
— Господин Гърни, предполагам?
— Да. А вие сте…?
— Табита — изрече тя с напевен глас, сякаш казваше заклинание. — Тъкмо ставах да донеса на госпожица Кастро чаша хубава изворна вода. Вие ще искате ли нещо? Билков чай може би?
— Не, благодаря.
— Ако размислите или имате нужда от нещо друго, ако искате да питате нещо, просто позвънете. — Тя посочи един звънец с формата на купол по средата на масата. — От чисто сребро е. Издава най-чистия звън.
— Благодаря ви.
С шумолене на копринен плат и полъх на цветен аромат тя се завъртя покрай него и слезе по стълбите с розовия парапет.
Когато се окопити от удивлението, Гърни насочи вниманието си към младата жена на масата.
— Анджела?
Тя само кимна.
— Може ли да седна?
— Разбира се.
— Първо искам да ви благодаря, че се съгласихте да поговорим.
— Не знаех какво друго да направя — отговори тя, като го погледна с разширени от тревога очи. — Писмото, което другият детектив остави в къщата на брат ми, много ме уплаши. Това, което казахте по телефона, ме уплаши.
— Опитваме се единствено да бъдем честни с вас и да научим повече за тази ситуация.
— Добре.
Гърни се огледа между витрините с кукли.
— Странно място за среща сте избрали.
— Нали казахте, че в магазин е подходящо? — разтревожи се тя.
— Наистина е подходящо — увери я той, като се усмихна окуражително. — Имах предвид, че никога не съм бил в такъв магазин.
— О, със сигурност. Този е уникален.
— Табита изглежда много… приветлива — отбеляза Гърни със същия окуражителен тон.
Анджела кимна — първо ентусиазирано, после като че ли малко засрамено. Наклони се към Гърни и прошепна поверително:
— Мисли си, че ще купим още една „Барби“.
— Още една „Барби“?
— Когато със Стиви бяхме отседнали тук, той ми купи една „Барби“. — Младата жена се усмихна детински невинно. — Една специална, която винаги съм искала да имам.
— Със Стиви… сте отседнали тук?
— Е, не точно тук в магазина. В „Куклен свят“. По-натам по улицата. Това е нещо като мотел, но не като другите мотели. Всичко е като от приказките. Стаите са тематични. — Очите ѝ грейнаха при тази дума.
— Кога беше това?
— Когато дойде при оня зловещ хипнотизатор, за да се откаже от пушенето.
— Вие срещнахте ли се с хипнотизатора?
— Не, това си беше работа на Стиви. Аз го чаках тук, в мотела.
— Казахте, че хипнотизаторът е зловещ. Откъде знаете?
— Така каза Стиви — че е много зловещ тип.
— Каза ли още нещо за него?
Тя поклати глава:
— Не, само това. Че е зловещ и гнусен.
— Спомена ли нещо за кошмари?
— Да, но по-късно. Сънувал, че грамаден вълк забива нож в сърцето му. Такива неща. Вълк с пламтящи червени очи, надвесен над него. — Анджела потрепери. — Боже, отвратително е!
— Повече от веднъж ли ви разказва за кошмара?
— Много пъти. Мисля, че всяка нощ след срещата с хипнотизатора. Казваше, че е гнусен.
— Кошмарът е бил гнусен като хипнотизатора?
— Да, предполагам.