— Стиви често ли използваше тази дума?
Въпросът явно я смути.
— Не, не много често. Само от време на време.
— Спомняте ли си в какви други ситуации я е употребявал?
— Не.
Отговорът дойде твърде бързо, но Гърни усещаше, че ако продължи да задълбава в тази тема, ще сгреши. Трябваше да почака и пак да я засегне малко по-късно.
За момента искаше да намали напрежението, а не да го засилва. Затова трябваше бавно да заобикаля всички препятствия, а не да се опитва да ги преодолява. Този криволичещ стил на разпит бе несвойствен за праволинейния му начин на мислене, но беше най-добрият подход засега.
— Колко сериозен беше проблемът с цигарите на Стиви?
— Какво искате да кажете?
— Беше ли се опитвал да ги откаже и преди?
— Предполагам. — Тя сви рамене. — Не знам със сигурност.
— Казвал ли ви е често, че иска да ги спре?
— Никога не сме приказвали за пушенето.
Гърни кимна, усмихна се:
— Предполагам, че повечето хора не говорят за това.
— Да. Тъй де, за какво да приказват за това? Ега си тъпата тема.
— След сеанса по хипноза при доктор Хамънд, след като се прибра вкъщи, Стиви успя ли да откаже цигарите?
— Не.
— Това дразнеше ли го?
Тя го погледна объркано:
— Може би. Не съм сигурна. Може би не е искал да откаже цигарите наистина. През повечето време говореше за ужасния сън и колко гнусен човек е Хамънд.
— Изглеждаше ли ядосан заради разкарването дотук, заради загубата на толкова време и пари?
— Загуба ли?
— Ами, мислех си, ако сеансът с Хамънд не му е помогнал да откаже цигарите… това не го ли ядоса?
На лицето ѝ отново се изписа недоумение, въпреки че явно бе размишлявала върху този въпрос.
— Да, той каза, че е ядосан, когато го попитах.
— Обаче…?
— Обаче, когато Стиви наистина се ядоса… тоест, когато се ядосаше… очите му ставаха… не знам как да го опиша, но… но дори яки мъже не го закачаха.
— А когато го попитахте за времето и парите, не ви се стори ядосан, така ли?
— Да.
Тя замълча. Изглеждаше тъжна и объркана.
Гърни тъкмо се чудеше как най-добре да зададе следващия си въпрос, когато чу шумолене на плат и с периферното си зрение забеляза корпулентната Табита да се качва по стълбите с удивителна за габаритите си пъргавина.
Тя се приближи ухилена и остави на масичката между тях черен лакиран поднос с маркова минерална вода, луксозна кофичка с лед и две чаши. Намигна дяволито на Гърни:
— Донесох чаша и за вас, ако случайно размислите.
— Благодаря.
Задържа се секунда-две, после се завъртя и се оттегли към стълбите с апломб, който навярно беше обичайният ѝ стил.
Анджела наблюдаваше отдалечаването на Табита със смесица от тревога и страхопочитание. Гърни изчака собственичката на магазина да се скрие от поглед, преди да коментира:
— Интересна жена.
— Може би не трябваше да ѝ казвам, че има вероятност да купим кукла.
— Защо ѝ казахте така?
— Ами, не можех да ѝ кажа истината, нали? Не можех да ѝ кажа, че имам среща с някого, за да му разкажа за ужасната смърт на приятеля си.
— А с кого ѝ казахте, че имате среща?
— С вас.
— Добре, но за какъв ме представихте.
— О… просто казах името ви и че сте приятел — не детектив или нещо подобно. Надявам се, че нямате нищо против да ви представя като приятел.
— Разбира се, че не. Много добра идея… Има ли конкретна причина да искате да се видим тук?
Анджела кимна енергично:
— Тук страшно ми харесва.
Гърни се огледа. Опита се да се постави на мястото на човек, който би се почувствал уютно в такава екзотична, натрапчива за въображението обстановка.
— Заради куклите ли?
— Да, разбира се. Но най-вече защото тук Стиви ми купи най-любимата кукла „Барби“.
— По някакъв специален повод ли го направи?
— Не. Просто ми я купи. А това я прави още по-ценна, ако разбирате какво искам да кажа.
— Изглежда, че е искал да ви зарадва.
Очите ѝ се насълзиха.
— Значи това място е много важно за вас — продължи Гърни.
— Освен това не можех да остана повече у брат си. Щом детектив Хардуик ме е открил там, значи и други хора могат. Затова взех от брат си пари назаем и една кола от употребяваните, които продава, и снощи дойдох тук. Той ми каза, че ако не искам никой да ме намери, трябва да плащам на ръка, защото ченгетата и други хора могат да те засекат по кредитната карта. Вярно ли е, или става само във филмите?
— Вярно е.
— Леле, като че ли някой постоянно ни следи. Е, аз направих, както каза брат ми — плащам навсякъде в брой. Взех същата стая, в която бяхме отседнали със Стиви.