— Тук ли мислите да останете известно време?
— Да, освен ако кажете, че не е добра идея.
Гърни не се сещаше за по-добра. Сега беше двойно по-доволен, че остави колата с проследяващите устройства в хотела. Той увери Анджела, че това е може би най-доброто място за нея при сегашните обстоятелства.
— Когато съм тук, имам чувството, че Стиви е с мен — каза тя и попи с кърпичка сълзите си, при което катастрофално размаза грима си.
Гърни се върна на въпроса, който го тревожеше през цялото време.
— Питам се, Анджела, не ви ли се стори странно, че Стиви е бил готов да се разкарва чак до Вълчето езеро само за един сеанс с хипноза?
— Да — отговори тя, като помръкна.
— Сигурно и по-близо до Флорал Парк има места, където правят такива сеанси.
— Предполагам.
— Питахте ли го какво му е толкова специалното на доктор Хамънд?
— Мисля, че някой му го препоръча.
— Кой?
Очите ѝ се разшириха. Изглеждаше, сякаш търси начин да се измъкне от стая, в която е попаднала по погрешка.
— Не знам.
— Ситуацията изглежда доста опасна за вас, нали?
Тя кимна и прехапа устни.
— Сигурен съм, че Стиви би искал да сте на сигурно място.
Тя продължи да кима.
— Страх ли ви е заради това, което се случи с него?
— Моля ви, не говорете за това — прошепна тя и затвори очи.
— Добре, разбирам ви. — Гърни я изчака да отвори очи, преди да продължи. — Мисля, че сте много смела.
— Не, не съм.
— Смела сте. Дойдохте тук. Говорите с мен. Опитвате се да отговаряте честно на въпросите ми.
Тя премигна при последните му думи.
— Правя го, защото ме е страх, а не защото съм смела.
— Постъпвате правилно. Така ми помагате да открия истината.
Тя го погледна обнадеждено.
Гърни се усмихна добронамерено.
— Човекът, който препоръча доктор Хамънд…
— Не знам кой го препоръча! — прекъсна го тя. — Наистина не знам. Нямам представа изобщо за какво беше онова обаждане!
Замълча и се втренчи в сребърния звънец по средата на масата.
Обаждане ли? Какво обаждане? Гърни се облегна назад и зачака. Имаше усещането, че тя се опитва да събере кураж, за да му каже, и че търпението му в крайна сметка ще бъде възнаградено.
След дълго колебание тя продължи:
— Знам само, че Стиви получи обаждане от някого, а когато го попитах кой беше, само се сопна и каза, че никой не е. Което пък е глупаво, защото разговорът продължи много дълго. Казах му, че не може да е бил никой, а и защо ми говори така? Тогава замълча. Но по-късно почна да приказва за някакъв специален доктор, който щял да му помогне да откаже цигарите.
— Тогава направихте връзката и се досетихте, че онзи, който му се е обадил, му е казал за Хамънд?
— Да. Точно така. Изглеждаше очевидно. Затова го попитах. Попитах го направо: „Онзи ли ти каза?“
— Какво отговори?
— Само поклати глава, като че ли искаше да отрече. После се изнерви — не да се ядоса, просто стана нервен — и каза, че няма значение кой му е казал за доктора, просто трябвало да отиде. И че не съм имала право да го питам такива неща.
По погледа на Анджела личеше, че се опитва да прецени още колко подробности да му сподели.
— И тогава вие какво казахте? — настоя той.
— Казах му поне да ми каже кой се обади.
— Какво отговори?
— Отначало нищо. Стиви можеше да бъде голям инат, когато реши. Но аз настоявах, защото се държеше адски странно. Накрая каза, че е бил някакъв негов познат от далечното минало, че името му нищо нямало да ми говори, че било някакво хлапе, с което навремето заедно ходили на лагер.
— Изобщо нищо друго ли не каза за него? Опитайте се да си спомните.
— Не, нищо…
Анджела хапеше още по-силно устните си и седеше втренчена в звънеца е изражение, което предвещаваше пристъп на паника.
— Успокойте се, Анджела, всичко е наред. Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Спомнете си какво говорихме по телефона.
Тя премигна озадачено.
— Спомнете си какво ви казах за страха. Понякога се налага да направим нещо, което ни е страх да направим, за да се предпазим от по-голяма опасност. Виждам, че ви е страх да говорите за това, но ако ми кажете всичко, което знаете, всичко, което Стиви е казал, така ще се предпазите по-добре. Защото колкото повече неща знам, толкова по-качествено ще мога да ви защитя.
Тя затвори очи и каза, сякаш насила изричаше думите:
— Добре, работата е там, че после се случи нещо много странно. Вечерта, когато приказвахме за телефонното обаждане, той се преструваше, че не е важно, просто един обикновен разговор и няма смисъл да се интересувам.