Гърни примигна и за малко не се изсмя, когато си представи сцената.
— Благодаря за предупреждението. Впрочем Пейтън разказа ли ви какво си приказвахме по-рано?
— Да, преди малко. Каза, че е минало гладко. Нямало проблеми. Вярно ли е?
Гърни сви рамене:
— Всичко е относително. Знаете ли случайно коя беше голата жена с него?
— Коя гола жена? — ухили се Стекъл. — Пейтън има много голи жени.
— Аха. Значи няма значение.
Сега Стекъл на свой ред сви рамене:
— Значи, по принцип, разговорът е минал успешно?
— Може да се каже. Но забравих да му задам един въпрос.
— Така ли? Кой?
— Какво е отношението му към хомосексуалистите?
Стекъл се ухили още по-широко:
— На Пейтън изобщо не му пука за това.
— Ясно. Не знаех.
— Е, имате ли представа вече кога ще си тръгвате? Когато Фентън пак се появи, бих искал да мога да му кажа.
— Скоро. Кажете му, че заминаваме скоро.
Двамата останаха втренчени един в друг за няколко секунди. След малко Стекъл кимна и се прибра в офиса.
Гърни отиде при жена си в Големия салон.
Седна до нея с лице към огъня. Затвори очи и тъкмо търсеше най-подходящите думи да повдигне темата, която го глождеше, когато тя се изправи.
— Мислиш ли, че е лоша идея да говоря с Ричард?
— Ако не друго, със сигурност е съмнителна.
— В бунгалото изглеждаше, сякаш ще се пръснеш.
— Честно ли да ти кажа? Бях шокиран. Идеята да споделиш нещо толкова лично с човек в неговото положение е безумна. Не е ли това същият човек, на когото вчера беше бясна? Човекът, когото нарече лъжец, защото твърди, че не познава собствената си психика? Човекът, за когото ми каза, че се опитва да ни манипулира и ни прави на глупаци?
Мадлин въздъхна:
— Бях ядосана, защото засегна чувствителна за мен тема. Всъщност аз бях тази, която не познаваше себе си. Аз бях тази, която си мислеше, че съм се справили с проблемите от миналото. Не беше той нечестният, а аз. — Изсмя се иронично. — Нищо не те прави по-уязвим за миналото от илюзията, че си се преборил с него.
Това до голяма степен беше така, но Гърни все още не мислеше, че планът ѝ да разговаря за миналото си с Хамънд е добра идея.
Сякаш в отговор на безгласния му въпрос, Мадлин го погледна умолително в очите:
— Трябва да направя нещо. Спешно. Дойдох, за да съживя спомените. Сега не мога да спра да мисля за тях.
Гърни искаше да знае за кои спомени говори тя, но го беше страх да попита. Страхуваше се да не се окаже, че онази страна на Мадлин, която никога не е познавал, е най-важната.
Тя се обърна към него и стисна силно страничните облегалки на коженото кресло.
— Трябва да направя нещо. Ако не направя нещо, ще рухна. Чувствам го. Моля те, разбери. Нямам друг изход. Поне разговорът с Хамънд утре сутринта е нещо.
33.
Присъни му се звън. Звънът се материализира в образ на нещо блестящо. Блестящите синьо-зелени очи на Ричард Хамънд. Блясък. Звън.
— Дейвид, телефонът ти звъни.
Мадлин стоеше до леглото по бяла хавлия. Косата ѝ беше мокра. Подаваше му телефона.
Той го взе, премигна, за да проясни зрението си, и видя, че номерът е скрит. Часът на дисплея беше 6.46. Той седна на ръба на леглото.
— Гърни на телефона.
— Извинявай, че те събуждам, Дейв. Аз съм, Робин Уиг.
— Няма проблем. Тъй или иначе трябваше да ставам.
— Откакто ти пратих есемеса, не спирам да се колебая дали все пак да не ти се обадя.
— От съобщението ти разбрах, че положението е деликатно.
— Меко казано. Между другото, обаждам се неофициално от извън службата. Но по същество. Първо, за снимката на разглобения телефон. Предавателят, монтиран на мястото на микрофона, е устройство с много ограничен достъп. И нямам предвид ограничен в рамките на федералните служби. Имам предвид ограничен до тесен кръг от избрани в системата за национална сигурност. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Попаднал съм в радара на много опасни хора?
— Пак меко казано. Ще бъда кратка и ясна. Това, което широката общественост знае за ФБР, ЦРУ, НСА и военното разузнаване, дори не се докосва до повърхността на това, което става реално. Хората, които проявяват интерес към теб, имат достъп до информацията за всеки уебсайт, който някога си отварял, всеки телефонен номер, на който си звънял, всяка покупка, която някога си правил с кредитна карта, всяка книга, която някога си вземал от библиотеката. Освен ако не си дезактивирал джипиеса на мобилния си телефон, знаят всеки маршрут, по който си пътувал, всеки адрес, на който си спирал, всеки приятел, всеки лекар, всеки адвокат, всеки психоаналитик, които си посещавал. И това е само ордьовърът. Ако решат, могат да възпрепятстват операция на ниво национална сигурност, да записват телефонните ти разговори, да подслушват дома ти. Имат достъп до банковите ти сметки, данъчните ти декларации, училищното и университетското ти досие, медицинския ти картон. И могат да направят така, че да изчезнеш за интензивни разпити без законово ограничение, като просто измислят фалшива връзка между теб и някоя терористична организация, която може изобщо да не съществува. „За защита на родината“ се превърна в празен чек в ръцете на някои много безскрупулни хора. Някакви въпроси?