— Около сто. Но се съмнявам, че искам да чуя отговорите.
— Късмет, Дейвид. И бъди много, много внимателен.
Той ѝ благодари, че е поела риска да говори с него, но тя вече бе затворила.
След картината, която бе обрисувала, на мрачните потайности на държавните служби, Гърни лесно можеше да си представи различни параноични сценарии. От друга страна, предвид постоянната намеса на държавните служби в личния живот на хората, кой сценарий би могъл да се отдаде на параноя? Технологията за събиране и манипулиране на информация препускаше далеч пред етичните норми за използването ѝ. Да сложиш такъв мощен инструмент в ръцете на амбициозни бюрократи с чувство за непогрешимост, бе като да дадеш оръжие за масово унищожение на училищни побойници.
Гърни осъзнаваше, че стихийните процеси в обществото са извън контрола му. Но от него зависеше да реши къде ще вложи времето и усилията си. Най-голямото предизвикателство в момента бе да остане фокусиран върху случая или да раздели вниманието си между разследването и проблемите с Мадлин (често, когато се вглъбеше в работата, забравяше, че не е само детектив, а и съпруг).
— Не трябва ли да се приготвяш за тръгване? — попита Мадлин. Беше се върнала в спалнята с айпада си, на който свиреше силна музика (един от методите за заглушаване на подслушването, който той бе предложил).
— Ще успея — успокои я той, като стана от леглото. — Ако тръгна от тук в осем, мога да съм в Отървил в единайсет. Между другото, как мислиш да отидеш до къщата на Хамънд?
— Мога да взема един от джиповете на хотела или даже да отида пеша, ако не вали сняг. Дотам е по-малко от километър.
— В девет ли ви е срещата?
— Ричард каза, че мога да отида по-рано и да закусим заедно. Всъщност покани и теб, но помислих, че няма да искаш.
Най-добрият отговор беше да стисне зъби и да кимне. Той смотолеви, че трябва да се изкъпе и обръсне, влезе в банята и затвори вратата.
Знаеше, че гневът му е нелеп. Но не можеше да отрече реалността.
Докато се приготвяше да тръгва за Отървил, обясни на Мадлин къде скенерът е засякъл трите подслушвателни устройства в бунгалото и къде трябва да седнат с Хамънд, за да сведат до минимум ефикасността им.
— Седни с гръб към устройствата и говори колкото можеш по-тихо. Можеш дори да вземеш айпада и да пуснеш музика. Кажи на Хамънд, че ти помага да се отпуснеш.
Тя протегна ръце към него и очите ѝ се напълниха със сълзи. Прегърна го силно — отчаяно дори.
— Какво има? — попита той.
— Голяма грешка беше да дойдем. Може би най-лошото решение, което съм вземала.
— Можем да си тръгнем когато поискаш.
— Не. Проблемът е вътре в мен. Бягството няма да помогне. Хайде, време е да тръгваш. Може би господин Блумбърг ще хвърли някаква светлина върху мистерията на Вълчето езеро.
Когато остана сам в колата, вече беше по-лесно да се съсредоточи върху разследването. Реши през първия етап от пътуването да се опита да идентифицира противоречието, което бе усетил някъде в отговорите на Анджела Кастро в „Куклената къщичка на Табита“. Когато изпиташе това усещане — че има някакво несъответствие, — обикновено попадаше на нещо интересно. Извади телефона си, намери файла със записа, който бе направил, и го пусна.
Аудиото веднага го пренесе в магазина за кукли. Когато чу гласа на Табита, отново го порази комбинацията от страховитост и любезност — а също обяснението на Анджела, че Табита вероятно се надява, че „ще купят още една Барби“.
Не успя обаче да открие несъответствието, което търсеше.
Затова пак пусна записа.
При второто прослушване най-сетне я чу. Само една случайно звучаща дума.
„По-късно“.
Странното не беше в самата дума, а в звученето, когато Анджела я изричаше.
Гърни бе попитал какво Пардоза е казал за Хамънд и тя отговори, че е казал, че психологът е гнусен човек.