— Каза ли ви защо е опасно?
— Повтори онова, което ми беше казал през нощта след обаждането — че може и двамата да умрем.
34.
Когато Гърни стигна до табелата на Отървил, облаците бяха изтънели и бледото слънце прозираше през тях.
Той се поколеба дали да не използва тактиката от Лейк Джордж, за да скрие следите си, но реши, че не е необходимо. Нека онези, които го следяха, да видят, че отива във ваканционното селище. Имаше основателни причини да запази в тайна местопребиваването на Анджела Кастро, но те не важаха за Мо Блумбърг.
Мина през „градчето“ Отървил, състоящо се от един порутен автосервиз, затворена будка за хотдог и бензиностанция с две колонки. След километър и половина джипиесът го насочи към Брайтуотър Лейн — черен път, който го изведе през гората до открит участък с десетина бараки, разпръснати около малко езеро. По средата на поляната имаше каменни основи и няколко овъглени греди — останки от по-голяма постройка. До тях бе спряна очукана тойота „Камри“.
Гърни спря зад тойотата. Когато слезе, чу глас:
— Насам.
Няколко секунди му бяха необходими, за да открие откъде идва гласът — видя силует на прозореца на една от бараките.
— Обиколете от другата страна. Главната врата гледа към езерото.
Гърни заобиколи откъм езерото и когато се качи на покритата веранда, вратата се отвори и на входа се показа възрастен, но добре сложен белокос мъж с тъмносив панталон и синьо сако. Облеклото и двата куфара, оставени до самата врата, потвърждаваха предстоящото заминаване, за което бе казал Хардуик.
— Господин Блумбърг?
— Както виждате, езерото е основната атракция — каза мъжът, сякаш Гърни го бе попитал за ориентацията на верандата. — Затова е най-логично бараките да са обърнати натам. Вие сте детектив Гърни, нали? Влезте. Нали знаете, че нямам много време.
— Разбрах, че отлитате за топлите страни.
— Да, сега там е между двайсет и пет и трийсет градуса. Слънчево. Тук ще ми измръзне задникът. Едно време зимата не ме притесняваше, виждаше ми се глупаво, когато дъртаците се изнасяха за Флорида и други такива места. Обаче изкарайте няколко години артрит и ще разберете. Ако ставите ви болят тук, а не ви болят там, по дяволите, решението е лесно, нали? А в отговор на въпроса ви, да, аз съм Мо Блумбърг. Може някои неща вече да забравям, но за това съм почти сигурен.
Двамата мъже се ръкуваха. Гърни огледа набързо вътрешността на бараката. Главното помещение беше единственото, което се виждаше от мястото, където се намираше, и бе обзаведено отчасти като кабинет, отчасти като хол със стара чугунена печка на дърва по средата. Мебелите бяха малко овехтели.
— Седнете. Другият детектив не обясни ясно по телефона. За какво искате да говорим?
Блумбърг не седна, затова и Гърни остана прав.
— Един младеж на име Стивън Пардоза е починал наскоро при подозрителни обстоятелства. Може би сте гледали по телевизията.
— Да виждате телевизор наоколо?
Гърни се огледа.
— Нямате ли?
— Нищо, което може да се види по телевизията, не си струва вниманието на човек, ако има и половин мозък. Само шум и глупости.
— Значи детектив Хардуик беше първият, от когото чухте за смъртта на Стивън Пардоза?
— Той спомена името, но още не разбирам каква връзка има с мен.
— Каза ли ви, че Стивън Пардоза е бил във вашия лагер преди тринайсет години?
— Спомена нещо такова.
— Но не си спомняте името или човека?
— Държах лагера трийсет и осем години. По сто и двайсет момчета всяко лято. За последно преди дванайсет години. Нима очаквате да помня всеки лагерник? Знаете ли на колко съм години, детективе?
— Не, не знам.
— Ставам на осемдесет и две идния месец. Едва си спомням собственото си име. Или кой ден е днес. Или за какво съм влязъл в кухнята.
Гърни се усмихна съчувствено:
— Казахте, че последното лято на лагера като такъв е било преди дванайсет години.
— За това поне съм сигурен.
— Стивън Пардоза е бил тук преди тринайсет. Тоест годината, преди да затворите.
— Елементарна аритметика.
— Изглежда, че лагерът е бил печеливш години наред.
— Факт.
— Защо решихте да го закриете?
Блумбърг поклати глава:
— Много просто. Изгубихме клиентите си.
— Защо?
— Случи се трагедия. Ужасно нещастие. После нещата излязоха от контрол. Истории, слухове, лудост. Това беше. Една година ринехме чисто злато. На другата — лайна.
— Какво се случи?
Блумбърг се изсмя рязко, горчиво: