— Отговорете ми на този въпрос и ще вземете голямата награда.
— Не разбрах.
— Никой не знае какво се случи. Всичко, което можеше да се прецака, се прецака.
— Бихте ли ми разказали по-подробно? Може да се окаже важно.
— „Може да се окаже важно“? Беше достатъчно важно, за да унищожи лагера „Брайтуотър“, който функционираше, за ваше сведение, от петдесет години преди трийсет и осемте, през които аз бях управител. Институция. Традиция. Всичко пропадна.
Гърни запази мълчание. Просто изчака, защото знаеше, че Блумбърг ще разкаже цялата история.
— Винаги е имало колебания — по-добри или по-лоши години. Нямам предвид бизнеса, финансовата страна. Тя винаги е била стабилна. Говоря за сбора от характери. За емоционалната химия. За духа на групата. За това, как гнилите ябълки развалят и останалите в щайгата. Някои години атмосферата беше по-ведра, по чиста, по-добра от други. Очаквано, нали? Но преди тринайсет години този показател на графиката се срина главоломно. През онова лято във въздуха витаеше различно усещане. По-грозно. По-гадно. Усещах страх. Няколко възпитатели напуснаха. Няколко деца писаха на родителите си да дойдат да си ги вземат. Сега хората използват термина „токсична атмосфера“. Такава беше тогава. И всичко това преди случката.
Блумбърг пак поклати глава, изглеждаше, като че ли отново преживява онова лято.
— Каква случка?
— Едно от момчетата изчезна.
— Изчезна… завинаги ли?
— Беше на вечеря, но на закуска го нямаше. Не успяха да го намерят.
— Полицията разследва ли случая?
— Естествено, че разследва. За известно време. Изгубиха интерес, когато започна да изглежда, че хлапето просто е избягало. О, претърсиха гората, пуснаха обява за изчезнало лице, провериха автогарите, публикуваха снимката му в местните вестници. Но от това нищо не излезе.
— Защо решиха, че е избягал?
— Носталгия? Тук не му харесало? Може би другите момчета леко са го понатупали? Трябва да разберете нещо. Това беше преди тринайсет години — преди да се вдигне целият този шум около тормоза в училище. Не ме разбирайте погрешно. Не насърчавахме такова поведение. Но в онези години тормозът между децата се приемаше като част от процеса на израстване. Неразделна част от живота.
Неразделна част от живота, помисли си Гърни. И понякога част от смъртта.
— И какво? След като полицията прие хипотезата, че е избягал, всичко приключи?
Блумбърг пак се изсмя, този път по-мрачно:
— Де да беше приключило. Изобщо нищо не приключи. Изчезнало момче, вероятно избягало — това беше реалността. Лагерът можеше да преживее това. Но не можа да преживее всички глупотевини, които последваха.
— Тоест?
— Слуховете. Измислиците.
— Слухове за какво?
— За всякакви лоши неща, които можете да си представите. Казах ви, че атмосферата през онова лято беше тягостна още преди изчезването и стана още по-ужасна след това. Измислиците, които някои от момчетата и дори някои родители разпространяваха, бяха невъобразими.
— Какви например?
— Всичко, което можете да се сетите, колкото по-ужасно, това по-добре. Че изчезналото момче е било убито. Че било използвано като човешко жертвоприношение в сатанистки ритуал. Че се било удавило и тялото му било накълцано на парчета и дадено на койотите. Невъобразими неща от този род. Дори имаше слух, че някои от другите момчета, някои от гнилите ябълки, решили, че е малко педерастче, пребили го до смърт и го заровили в гората.
— Само защото е бил гей?
— Гей? — Блумбърг поклати глава. — Каква дума, а? По-правилно е да ги наричат „педали“, по-точно ще е.
На Гърни нямаше как да не му стане жал при мисълта за преживяванията на момчето в лагер, където най-висшата инстанция вижда нещата по този начин.
— Полицията провери ли някой от тези зловещи слухове?
— Нищо не излезе от това. Имаше толкова много безумни истории, че никоя от тях не звучеше правдоподобно. Тийнейджърите имат много развинтено въображение. Ако питате за моето мнение, съгласен съм с полицията — избягал е. Нямаше реални доказателства за нищо друго. Само смахнати приказки. За съжаление, смахнатите приказки са като електрическия ток. Заредени са с много опасна енергия.
— И тези смахнати приказки провалиха лагера?
— Направо го убиха. Следващото лято запълнихме по-малко от една трета от леглата, а половината от децата, които все пак дойдоха, си тръгнаха предсрочно. Измислиците се върнаха като зараза. Животът напусна това място. Адски жалко.
— А гнилите ябълки… спомняте ли си имената им?