— Имам предвид в хотела. След всичко, което се случи. След смъртта на Итън. Смъртта на другите гости. Имението на практика е затворено. Трагичните събития, зловещата атмосфера — има цял куп основателни причини да не сте тук.
— Всичко е относително, нали? — усмихна се Ландън. — Което може да накара някого да избяга, за друг може да е причина да остане. За мен липсата на други гости е плюс, а не минус.
— А четирите неизяснени смъртни случая?
— Истината е, че мистериите ме привличат, а тези четири Смъртни случая са ми изключително интересни. И имам да се Тревожа само за себе си. Вашето положение обаче е по-сложно. Замесен е животът на още един човек. Не излагате само себе СИ на проблемите, които току-що изброихте. И ако те важат за мен, несъмнено важат и за вас. Така истинският въпрос е какво вие правите тук?
— Помолиха ме да свърша една работа. Чувствам, че трябва да остана, докато не я доведа докрай.
Ландън вдигна скептично вежди:
— Ако имах съпруга, нямаше да разсъждавам по този начин.
— Разбирам гледната ви точка — усмихна се учтиво Гърни. — Впрочем, ако имате някакви идеи относно четирите смъртни случая, ще ви бъда много благодарен, ако ги споделите с мен. — Отдръпна се в стаята, с ръка на вратата, готов да я затвори.
— Какви идеи?
— Идеи за вероятния виновник.
Ландън сви рамене:
— Предполагам, че винаги остава вероятността Ричард да стои зад всичко. Не е ли той човек, известен със склонността да преминава границите на хипнотичното убеждаване?
Имаше нещо дяволито в светлия, интелигентен поглед на Ландън. И нещо провокативно в самодоволния му тон. Да не говорим за разминаването между последния му коментар и очевидно топлите му отношения с Джейн Хамънд.
Гърни обаче не се поддаде на изкушението да се задълбочи в този въпрос. Имаше по-належащи грижи.
37.
След като заключи вратата с резето, Гърни отиде в спалнята да види Мадлин.
За негова изненада завивките бяха хвърлени настрани, а леглото — празно.
Първата му реакция бе да погледне към балкона, но вратата очевидно беше заключена. На стъклото се беше събрал фин слой сняг.
— Мади.
Погледна от двете страни на леглото, после, разтревожен вече, излезе в дневната и почна да търси навсякъде.
Китарата, която свиреше на таблета, изведнъж се смени с драматични испански ритми.
Гърни погледна в банята, въпреки че бе почти сигурен, че няма да я намери там.
Тя обаче беше там — застанала в един тъмен ъгъл встрани от полезрението му, когато бе проверил първия път. Стоеше увита с бяло одеяло, с разрошена коса и отново втренчена във ваната.
Бавно поклати глава:
— Не разбирам.
Той се приближи до ваната и надникна вътре.
— Какво не разбираш?
— Как може да е станало.
— Може би обяснението е по-просто, отколкото си мислиш — предположи той.
Разтълкува обърканото ѝ изражение за добър знак, че е готова да приеме разумно обяснение, и почна да разправя надълго и нашироко как понякога човешкият ум „вижда“ неща, които всъщност ги няма.
Тя не проявяваше голям интерес, но той продължи:
— Двама очевидци на едно и също събитие често дават противоречиви свидетелства. И двамата са абсолютно сигурни, че са видели това, което твърдят. Проблемът е, че това „виждане“ е настъпило главно в мозъка им, а не във външния свят.
— Тялото на Колин беше във ваната.
— Мади, всичко, което „виждаме“, е комбинация от нови данни, постъпващи от очите, и стара информация, запаметена в мозъка. Също както става в интернет, когато напишеш първите няколко букви на някоя дума и тя изскача от паметта. Но когато сме под стрес и мозъкът ни се опитва да работи по-бързо, той понякога си прави грешно заключение. Създава грешен образ. Ние сме сигурни, че сме видели нещото. Но то реално не е там. Готови сме да се закълнем, че го е имало, но то съществува само в мозъка ни.
Тя бавно заоглежда стените на банята.
— Искаш да кажеш, че имам халюцинации?
— Искам да кажа, че си настроена да „виждаш“ повече неща, отколкото очите ни реално виждат. И понякога фабриката за образи на мозъка избързва пред оптичните данни и превръща въжето на пода в гърмяща змия.
Тя се уви плътно с одеялото.
— Това, което видях, не беше въже. Как е възможно тялото на Колин… да дойде от езерото Грейсън… в тази вана?
— Мади, хайде да се облечеш, а?
— Тогава така и не намериха тялото. Казах ли ти?
— Да. Каза ми.
— Не намериха тялото му — бавно повтори тя, сякаш този смущаващ факт можеше да обясни случилото се току-що.