— Мади. Миличка. Ти падна и се удари лошо. Хайде да си легнеш.
— Така и не откриха тялото му. И изведнъж се появява тук — каза тя и посочи ваната.
Одеялото се изхлузи и се свлече около тялото ѝ на земята.
Гърни я притисна до себе си. Цялата трепереше. Като вторични трусове след земетресение.
Останаха прегърнати дълго време.
По-късно, след като Мадлин най-сетне заспа неспокоен сън, Гърни седна пред угасналата камина и се опита да реши какво да прави по-нататък.
Вятърът стенеше тихо в комина, нещата около Вълчето езеро изглеждаха все по-объркани, а душевното състояние на Мадлин подкопаваше способността му да мисли трезво.
Хрумна му, че може би има нужда от психиатрична помощ, но прогони тази мисъл с неприятно чувство. Не хранеше илюзии за мрачната слава на този занаят и специалистите, нетърпеливи да експериментират с разбъркващи ума на хората химикали.
Той просто искаше жена му да се оправи.
Отново да бъде себе си.
Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона му — и името, което видя на дисплея, го изненада. Морис Блумбърг, бивш собственик на ученическия лагер „Брайтуотър“.
— Господин Гърни?
— Не летите ли вече за Тел Авив?
— Седим в самолета и чакаме все още на „Кенеди“. Някакъв луд от Хамас се взривил на летище „Бен Гурион“. Затова седим. Никой не знае нищо.
— Съжалявам да го чуя.
— Аз също, както и още триста сардини на борда. Но в такъв свят живеем. Трябва да свикваме, нали?
— Предполагам. С какво мога да ви бъда полезен?
— С нищо. Просто ми хрумна нещо. По вашия въпрос. Дали не си спомням някое от имената.
Това привлече вниманието на Гърни и възбуди предпазливостта му. Искаше да се отдалечи на безопасно разстояние от подслушвателните устройства в стаята.
— Една секунда. Жена ми спи. Ще вляза в банята, за да не я събудя.
Гърни затвори вратата на банята след себе си.
— Добре. Какво казвахте?
— Понякога нещо просветва в някое тъмно ъгълче на мозъка ми, където съм го забравил за известно време. Сещам се разни неща точно когато най-малко се старая да си ги спомня.
— Спомнили сте си някои от имената, които споменах?
— Не. Тези не ми говорят нищо. Но мога да ви кажа какво си спомних. През онова лято няколко момчета си направиха банда. Бяха четирима. Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката.
— Не схванах.
— Лъва, Паяка, Вълка, Невестулката. Това им бяха прякорите. Пишеха със спрей четирите проклети думи — с червена боя — по бараки, палатки, дървета. Дори на проклетото ми кану.
— Установихте ли кои са?
— Не. Хитри копеленца. Може би някои от другите момчета знаеха, но мисля, че ги беше страх от тях. Никой не искаше да каже нищо.
— Мислите ли, че има връзка между тези четири момчета с прякорите и момчето, което изчезна?
— Кой знае? Вашето посещение ме накара да разчегъртам мозъка си и това излезе — тия животински имена. Реших, че трябва да знаете.
— Разследващите изчезването на Скот Фалън провериха ли тази следа с бандата?
— Доколкото знам, не. Както казах по-рано, за тях изчезването на Фалън беше поредният случай на избягал тийнейджър. А пък момчетата постоянно си правят банди и такива глупости. Затова може би са били прави и сега само си губите времето.
— В никакъв случай, господин Блумбърг. Това може много да ни помогне. След като така или иначе се обадихте, нека да ви попитам още нещо. Спомняте ли си нещо за родителите на Скот Фалън? Имена, къде живееха.
— Ха! Как бих могъл да забравя? Майката — нямаше баща, само майка — идваше в лагера всеки уикенд. Да търси. Обикаляше из гората. Викаше го, даже седмици по-късно.
— Спомняте ли си името ѝ?
— Кимбърли. Кимбърли Фалън.
— Случайно да имате адреса ѝ?
— О, да. Адрес, имейл, телефонен номер, всичко. След като престана да идва в „Брайтуотър“, продължи да ми се обажда веднъж седмично, после веднъж месечно, а сега може би веднъж на година. Но какво мога да направя? Говоря си с нея.
Благодарение на редовните обаждания на жената, Блумбърг имаше информацията на телефона си. Гърни си записа номера, благодари на другия мъж и му пожела безопасно пътуване. Освен това си записа четирите прякора.
Лъва. Паяка. Вълка. Невестулката.
Дали природата на всяко от тези животни отразяваше някаква характеристика на момчето, което си го бе избрало? Хрумна му също, че броят на момчетата в бандата също може да е важен.
Четири.
Четирима калпазани в лагера по времето, когато е изчезнал Скот Фалън.