Гърни се върна в банята и набра номера на Кимбърли Фалън.
Обади се жизнерадостен женски глас:
— Таши делек.
— Казвам се Дейв Гърни. Търся Кимбърли Фалън.
— Аз съм Кимбърли.
— Извинявайте, Кимбърли, не разбрах какво казахте в началото.
— Таши делек. Мир и късмет. Тибетски поздрав.
— Ясно. Ами… пожелавам ви същото.
— Благодаря.
В тона ѝ имаше нещо странно, някакво разсеяно звучене, което той свързваше с наркомани.
— Кимбърли, аз съм детектив. Обаждам се за сина ви Скот.
Тя не каза нищо.
— Обаждам се във връзка със събитията в лагера „Брайтуотър“ през онова лято, когато той изчезна. Питах се дали бихте ми помогнали, ако отговорите на няколко въпроса.
Пак мълчание.
— Кимбърли?
— Трябва да ви видя.
— Моля?
— Не мога да говоря с вас за Скот, ако не ви видя.
— Искате да дойда до вас?
— Искам само да видя очите ви.
— Очите ми?
— Очите са прозорците на душата. Имате ли скайп?
Няколко минути бяха достатъчни, за да извади лаптопа от сака, да премести няколко кърпи от масичката в банята, да се включи в скайп и да се покаже пред вградената камера.
Беше дал вече скайп-адреса си на Кимбърли. Тя държеше да стартира видеообаждане от своя компютър.
Така Гърни подготви всичко и зачака.
Тъкмо си мислеше, че нищо няма да се получи, когато тя се свърза.
На екрана Гърни видя слаба жена около четирийсетте или петдесетте, с разсеяна усмивка и големи сини очи. Косата ѝ беше сивкаво руса. Широката ѝ бяла блуза и герданът с големи мъниста на врата ѝ придаваха ретро хипарски вид. По-голямата част от стената зад нея бе закрита от огромна картина, импресионистична мацаница с бели и жълти звезди на фона на виолетово небе.
Държеше главата си наклонена на една страна и като че ли изучаваше лицето му.
— Имате удивителни очи — каза след малко.
След като не се сети какво да отговори, той предпочете да замълчи.
— В душата ви има много тъга.
Собствените ѝ очи имаха онзи полузамечтан поглед на човек, гледащ света през лещата на някакво тайно знание, може би вдъхновено от психотропни вещества.
— Защо искате да говорим за Скот?
Това бе логичен въпрос и Гърни би трябвало да подготви предпазлив отговор, но нямаше време за това.
— Мисля… че случилото се през онова лято… може би е свързано е определени събития сега. Има четири подозрителни смъртни случая… с хора, които може да са били в „Брайтуотър“ преди тринайсет години, по същото време, когато и Скот. Може би има връзка между случилото се сега и тогава. Знам, че събуждам мъчителни спомени. Моля да ме извините за това.
Тя не реагира и Гърни се запита дали изобщо го е чула.
— Кимбърли?
— Няма нужда да се извинявате.
Въпреки странния ѝ коментар той продължи:
— Мо Блумбърг ми каза, че след изчезването на Скот сте ходили многократно в „Брайтуотър“ да го търсите. Така ли е?
Тя кимна едва забележимо:
— Много глупава постъпка.
— Успяхте ли да откриете някаква следа от него?
— Разбира се, че не.
— Защо казвате това?
— Не съм търсила на правилното място, нали? Той вече си е бил отишъл.
— Искате да кажете, че сте достигнали до заключението, че… че синът ви вече не е жив?
— Не, не това. Животът никога не свършва. Скот просто е отишъл на друго, по-спокойно и щастливо място.
Нещо в тона ѝ го накара да зададе следващия въпрос:
— По-щастливо място от „Брайтуотър“ ли?
Усмивката ѝ помръкна.
— „Брайтуотър“ беше мъчение. Скот мразеше всяка минута, прекарана там.
— Защо го пратихте тогава?
— Идеята беше на баща му. Тренировките, необходимостта да се справя с трудности — така щял да стане истински мъж.
Скот не го биваше в спортовете. И как, ако те бият, унижават и наричат с мръсни имена, ще станеш мъж? Можех да го убия.
— Бащата на Скот ли?
— Исках да го убия. Но ме напусна. Знаете ли защо? Защото ходех всяка седмица в „Брайтуотър“ да търся Скот. Това не можа да изтърпи. Знаеше, че вината е само негова.
— Момчетата в лагера, които тормозеха Скот — имаше ли някой, от когото най-много да се е оплаквал?
Тя кимна бавно:
— Онези с животинските имена.
— Паяка, Лъва, Вълка и Невестулката ли?
— Да.
— Той знаеше ли истинските им имена?
Кимбърли поклати глава:
— Не беше сигурен. Носели черни качулки.
— Имал ли е някакви предположения?