Момчето пристъпи от крак на крак и хвърли умоляващ поглед.
„Боже, какво става с краката на момчетата на тази възраст? Порастват големи и заприличват на клоунски“.
— Мисля, че не.
— И реши да зарежеш теста и да офейкаш от училище.
— Днес е гаден ден. Ще направя теста някой друг път. Имах намерение да се пошляя из гората и да си науча — добави момчето в изблик на внезапно вдъхновение. — Но е много студено.
— Значи се канеше да влезеш вътре и… да учиш.
— Ада. Да, точно така! Щях да се заема с учебниците. Не може ли да се престориш, че не си ме видяла?
— Не.
— Ех, лельо Рип. — Детето въздъхна, когато видя израза на лицето й. — Заместник-шериф Тод.
Тя го хвана за ухото:
— Ще те отведа под конвой обратно в училище.
— Мама направо ще ме убие.
— Точно така.
— Ще се проваля на теста.
— Би трябвало предварително да помислиш за това.
— Ще ме изключат от училище.
— Хлапе, направо ми късаш сърцето.
— По дяволите! — промърмори той под носа си и Рипли го перна по тила.
— Внимавай какво говориш, отворко! Ще отидем при заместник-директора, ти ще направиш пълни признания и ще си понесеш последствията.
— Като че ли ти никога не си бягала от училище…
— Правила съм го така, че да не ме хванат. А сега „Силата е в мои ръце“, млади Скайуокър.
Момчето изсумтя и се засмя. Може би защото й бе племенник, приятелски обви ръка около раменете му.
Сутрешната работа и това, че успя да се справи с двата инцидента вместо Зак, повишиха настроението й. Рипли влезе в кафе книжарницата да обядва и нехайно махна на Лулу.
— Ела насам, стомахът ти може да почака няколко минути.
— Щом става въпрос за минути, ще почака. Какво има?
— Получих писмо от Джейн.
— Наистина ли? — Рипли си спомни за предишната готвачка на кафенето. Двамата със съпруга й бяха заминали за Ню Йорк с намерение той да се явява на прослушвания за роля в някоя пиеса на Бродуей. — Как са те?
— Доста добре. Изглежда, имат намерение да останат.
— Лулу погледна бегло към стълбите и заговори по-тихо:
— Познай кой се е отбил в закусвалнята, където работи Джейн.
— Харисън Форд. — Лулу се втренчи в нея, на което Рипли отвърна със свиване на рамене. — Първото име, което ми хрумна. Добре, кажи кой.
— Сам Лоугън.
— Не, по дяволите! — Рипли също сниши глас: — Какво казва Джейн за него? Как изглежда? Какво прави?
— Ако млъкнеш за пет секунди, ще ти кажа. Джейн пише, че изглежда по-добре от всякога. Висок, мургав и опасен. Била като замаяна, защото той я познал. Никога не е била особено умна. Предполагам, че не е казал с какво се занимава и тя не се е сетила да го попита, защото в подобен случай щеше да опише всичко с най-малки подробности. Но пише, че се е поинтересувал за Миа.
— Какво имаш предвид под поинтересувал?
— Попитал нехайно, според Джейн: „Как е Миа“?
— Е, и?
— Нищо. Това било всичко. Купил кутия със сладки, пожелал на Джейн успех и си тръгнал.
Рипли се замисли, сви устни и се опита да прецени нещата от всеки ъгъл.
— Странно съвпадение. От всички закусвални в целия град да влезе там, където работи бившата готвачка на Миа.
— Не мисля, че е било съвпадение, а любопитството му го е отвело там.
— Няма да споря. Ще й кажеш ли?
— Не. — Лулу си пое дъх. — Дълго мислих по въпроса, но не виждам смисъл.
— Искаш ли да чуеш моето мнение?
— Да не би да мислиш, че ти разказах всичко това само за да си чеша езика?
— Добре тогава. Съгласна съм с теб. Няма смисъл да й казваш. Само ще я нарани. — Рипли въздъхна, защото малко я заболя при мисълта, че Миа страда. — Освен това, ако Миа искаше да знае как е той, щеше да намери начин да разбере.
Лулу кимна:
— Чувствам се по-добре, щом някой друг е съгласен с мен. Върви да се нахраниш. Днес има супа от черен фасул.
— Чудесно. О, Лу? — Рипли се запъти към стълбите, но се спря. — Ако отговориш на писмото на Джейн, пиши й да не казва нищо.
— Така и ще направя.
„Ето, това е — каза си Рипли. — Три добри дела за един ден.“ Какво повече би могла да иска? Приближи се до барплота и натисна звънеца. През отворената врата на кухнята видя Нел, която сервираше супа и сандвич на Мак. Той бе седнал до кухненската маса, а това място се пазеше за приятели. Направи две големи крачки към барплота, но се спря.
„Не и така — помисли си. — Скандалът на обществено място не е начин да се справиш с мъж, ситуация или със собственото си раздразнение.“ Изчака няколко мига, докато се успокои, после заобиколи барплота и влезе в кухнята.
— Здравейте, Нел, Мак. — Опитваше се да изглежда спокойна. — Мирише чудесно. Ще си взема същото като него. Може ли и аз да хапна тук, отзад?