ЧАСТ I: Събуждане
Глава 1
Нощодател
Събудих се в сиянието на млад свят, когато човекът познаваше лова, но не и земеделието, камъка, но не и стоманата. Миришеше на дъжд, на пръст и на живот. Миришеше на надежда.
Стани, възлюбени.
Гласът, който заговори, бе натежал от хилядолетия, недостижими за разума ми. Глас на баща, на майка. На създател и на разрушител. Гласът на Маут, който е самата Смърт.
Стани, дете на пламъка. Стани, защото домът ти те очаква.
По-добре да не бях научил да обичам дома си. По-добре да не бях открил магията, да не бях обичал съпруга, да не бях създал деца, да не бях укротявал духове. По-добре Маут никога да не ме беше нарекъл.
— Мехерия.
Името ми ме изтръгва от миналото към дъждовен хълм в провинцията на Маринците. Старият ми дом е Мястото на изчакването — познато на хората като Гората на здрача. Новият ми дом ще бъде изграден върху костите на враговете ми.
— Мехерия. — Слънчевите очи на Умбер са алено червени от древен гняв. — Очакваме заповедите ти. — Тя стиска глейв в лявата си ръка, чието острие е бяло от жар.
— Докладваха ли вече гхуловете?
Устните на Умбер се извиват в гримаса. — Претърсиха Делфиниум. Антиум. Дори Мястото на изчакването — казва тя. — Не можаха да открият момичето. Нито тя, нито Кървавият гарван са били виждани от седмици.
— Нека гхуловете потърсят Дарин от Сера в Марин — казвам. — Той изковава оръжия в пристанищния град Адиса. Рано или късно те ще се съберат отново.
Умбер кима с глава и ние оглеждаме селото под нас, хаотична смесица от каменни къщи, които могат да устоят на огъня, украсени с дървени керемиди, които не могат. Макар че е почти идентично с другите села, които сме унищожили, то има една отлика. Това е последното селище в нашата кампания. Нашият последен залп в Марин, преди да изпратя Воините на юг, за да се присъединят към останалата част от армията на Керис Валерий.
— Хората са готови да нападнат, Мехерия. — Сиянието на Умбер се зачервява, отвращението й към съюзниците ни Воини е осезаемо.
— Дай заповедта — казвам й. Зад мен, един по един, моите събратя се превръщат от сянка в пламък, осветявайки студеното небе.
Камбана за тревога звъни в селото. Стражът ни е забелязал и крещи в паника. Главните порти — набързо издигнати след нападенията над съседните общности — се затварят, докато лампите пламват и викове изпълват нощния въздух с ужас.
— Запечатай изходите — казвам на Умбер. — Остави децата да разкажат историята. Маро. — Обръщам се към слаб джин, чиито тесни рамене скриват силата вътре. — Достатъчно силен ли си за това, което трябва да направиш?
Маро кима. Той и останалите се изливат покрай мен, пет огнени реки, като тези, които бълват от младите планини на юг. Джиновете разбиват портите, оставяйки ги да димят.
Полулегион от Воини ги следва, и когато селото е обхванато от пламъци и моите събратя се оттеглят, войниците започват клането си. Писъците на живите бързо заглъхват. Тези на мъртвите отекват по-дълго.
След като селото е само пепел, Умбер ме намира. Както и другите джини, сега тя свети само с едва забележимо трептене.
— Ветровете са благоприятни — казвам й. — Ще стигнете бързо до дома.
— Искаме да останем с теб, Мехерия — отвръща тя. — Ние сме силни.
Хилядолетие вярвах, че отмъщението и гневът са моята съдба. Никога нямаше да видя красотата на моите събратя, движещи се из света. Никога нямаше да усетя топлината на техния пламък.
Но времето и упоритостта ми позволиха да възстановя Звездата — оръжието, което Авгурите използваха, за да затворят народа ми. Същото оръжие, което аз използвах, за да ги освободя. Сега най-силните от моите събратя се събират наблизо. И макар да са минали месеци, откакто унищожих дърветата, които ги държаха в плен, кожата ми все още потръпва от тяхното присъствие.
— Вървете — заповядвам им меко. — Защото ще ми бъдете нужни в идните дни.
След като си тръгват, минавам по калдъръмените улици на селото, душийки за следи от живот. Умбер загуби децата си, родителите си и любовника си в нашата отдавнашна война с хората. Гневът й я прави прецизна.
Порив на вятъра ме отнася до южната стена на селото. Въздухът разказва за насилието, извършено тук. Но има и друг аромат.
Изсъсквам. Миризмата е човешка, но наслоена с фееричен блясък. Лицето на момичето изплува в съзнанието ми. Лайя от Сера. Нейната същност усещам така.
Но защо би се спотайвала в село на Маринците?
Обмислям да облека човешката си кожа, но решавам да не го правя. Това е трудна задача, която не се предприема без основателна причина. Вместо това придърпвам наметалото си плътно срещу дъжда и проследявам аромата до колиба, сгушена до порутена стена.