Тя се взира в купола от цветно стъкло над нея, където яркоцветни кораби плават по тюркоазените морета на Марин. Правя бавна стъпка към нея. Колко страдания щяхме да избегнем, ако преди месеци, пред Сера, имах смелостта да я убия, когато лежеше в безсъзнание в краката ми?
Сега бих могла да я довърша с един удар. Тя не ме вижда. Фиксирам поглед върху врата й, върху яркосинята татуировка, пълзяща нагоре по тила й.
Гърдите й се повдигат и спускат леко, напомняйки ми, че независимо какво е направила, тя е човек. И може да умре като всички нас.
— Гърлото или нищо, Лайя от Сера. — Гласът на Комендантката е мек. — Освен ако не разкъсате униформата ми до артерията на крака. Но аз съм по-бърза от вас, така че вероятно ще се провалите.
Скачам, но тя се обръща към едва доловимия свуш на наметалото ми, докато се хвърлям към нея. Сблъсъкът на телата ни разклаща невидимостта ми. Преди да си поема дъх, Комендантката ме притиска на пода, коленете й стягат бедрата ми, едната й ръка приковава ръцете ми, докато другата държи камата на Елиас до гърлото ми. Дори не усетих кога ми я взе.
Потръпвам, но високата яка на ризата ми ме предпазва от отровата по острието. Сребърната кожа на гърдите й проблясва. Тя накланя глава, а влечугоподобният й поглед се впива в мен.
— Как ще умреш? — пита. — В битка, като майка ти? Или в ужас, като моята? — Ръката й стиска здраво дръжката на камата. Говори. Накарай я да говори.
— Не… — Изпъшквам, когато притиска оръжието към трахеята ми. — Не смей да говориш за майка ми така… вещице…
— Не знам защо си се постарала, момиче — казва тя. — Винаги зна… зна…
Камата отслабва срещу гърлото ми. Очите на Керис се разширяват и тя се закашля. Измъквам се изпод нея, оттъркулвайки се встрани. Тя скача към мен и когато не уцелва, а се спъва, позволявам си усмивка. Губи усещането в ръцете си. В краката си. Знам, защото изпробвах отровата върху себе си.
Твърде късно Керис забелязва ръкавиците ми. Твърде късно пуска камата на Елиас, взирайки се в дръжката, осъзнавайки как отровата е попаднала върху нея. Ако я беше погълнала, щеше да я убие. Но върху кожата й е по-скоро неудобство. Достатъчно, за да ми даде предимство. Комендантката се отдръпва назад, докато аз измъквам кинжал от ботуша си.
Но Керис Валерий е била във война почти целия си живот. Инстинктът й поема контрол и когато замахвам към гърлото й, тя ме удря бързо под гръдната кост, удвоявайки ме. Оръжието ми пада, а аз посягам към последния си нож. С удар по китката ми Керис го изпраща да издрънчи по пода.
Гласове се чуват отвън. Стражите.
Хвърлям се към нея, докато е разсеяна, и тя ме отблъсква с такава сила, че се удрям в трона, главата ми е замаяна, докато се свличам на пода. Тя отваря уста, за да извика стражите — вероятно единственият път в живота си, когато е викала за помощ. Но отровата е откраднала гласа й и след като се мъчи да се изправи, накрая се срива, крайниците й се разперват безпомощно.
Сега или никога, Лайя. Къде, по дяволите, са ми ножовете? Бих задушила живота й, но тя може да се събуди по средата. Ще е в безсъзнание за минута, най-много. Трябва ми оръжие.
Дръжката на камата на Елиас се подава изпод трона. Точно когато ръцете ми я докопват, все още задъхана, бивам отхвърлена назад като парцалена кукла.
Тялото ми се удря в кварцова колона. Тронната зала се замъглява, после се изостря, когато фигура, която не е Комендантката, но определено не беше тук преди миг, се приближава към мен.
Бледа кожа. Тъмно наметало. Топли кафяви очи. Лунички, танцуващи по болезнено красиво лице. И шок от червена коса, която не е нищо в сравнение с огъня в него.
Знам какво е той. Знам. Но когато го виждам, не мисля Нощодател! Джин! Враг!
Мисля Кийнан. Приятел. Любовник.
Предател.
Бягай, Лайя! Тялото ми отказва да се подчини. Кръв тече от рана на главата ми, солена и гореща. Мускулите ми крещят, краката ме болят, както след бой с камшик. Болката е въже, обвило ме, стягащо все повече.
— Т… ти — успявам да изрека. Защо би приел тази форма? Защо, когато досега я избягваше?
Защото иска да те паникьоса и да те извади от равновесие, глупачке!
Миризмата му, лимон и дим от дърва, изпълва сетивата ми, толкова позната, макар да съм се опитвала да я забравя.
— Лайя от Сера. Хубаво е да те видя, любов моя. — Гласът на Кийнан е нисък и топъл. Но той не е Кийнан, напомням си. Той е Нощодателя. След като се влюбих в него, след като му дадох гривната на майка ми като символ на тази любов, той разкри истинската си форма. Гривната беше отдавна изгубена част от Звездата — талисман, от който се нуждаеше, за да освободи затворените си събратя. Щом му я дадох, той нямаше повече нужда от мен.