Познай врага си. В Блекклиф това беше първото правило, което Комендантката ни научи за войната.
— Ако ударите ни я нараняваха — казвам, — тя щеше да направи повече от това да затегне отбраната си.
— Унищожихме запасите и добитъка й, Елиас — казва Лайя. — Забавихме ги с дни. Нашите атаки я нараняват. Ще пристигне в Тайб с много по-слаба армия, отколкото е очаквала.
Но защо я е грижа за Тайб? Тогава ме осенява и се чувствам като глупак, че не го видях по-рано. Керис ни подмамва. Отвлича ни вниманието.
— Тя е разделила силите си — казвам. — Не й пука за Тайб, Лайя. Тя иска Нур.
Завладяването на коронния скъпоценен камък на племенната пустиня ще донесе на Нощодателя три пъти повече души, отколкото Тайб. Забавям коня си и слизам, хвърляйки манерката и малко провизии в раница. — Трябва да тръгвам. Трябва да проверя дали е вярно. Ще се върна.
— Изпрати разузнавачи — казва Лайя. — Или поне кажи на бойците, че отиваш. Дори ако не… не ти пука за тях…
— Мохсин Ан-Саиф. Суле Ан-Насур. Омаир Ан-Саиф. Иша Ара-Нур. Касиб Ан-Рахим. — Затягам ремъците на ятаганите си и метвам раницата на гръб. — Това са петимата бойци, които загинаха снощи. Те оставят след себе си четири майки, трима бащи, осем братя и сестри и две деца.
Конете се движат около нас, а някои от бойците ме поглеждат крадешком. Неколцина поздравяват Лайя, но повечето извръщат поглед от мен.
— Не говоря с тях, защото не съм техен спасител, Лайя — казвам. — Не мога да им кажа, че всичко ще бъде наред. Или че мога да ги запазя в безопасност. Вместо това им казвам, че могат да избягат от враговете си или да се бият, знаейки, че ще се бият. Знаейки, че в резултат мнозина ще загинат. И правя всичко това, за да намерят призраците покой в Мястото на чакането. Правя го, за да спася мъртвите, не живите.
— Добре — казва тя. — Но никой не иска да се бие за нищо, Елиас. Трябва да им дадеш причина. Нека те опознаят и разберат. Нека им пука за теб. Иначе може да се върнеш и да откриеш, че нямаш армия.
— Съдбата на техните мъртви е тяхната причина — казвам. — И ще трябва да е достатъчно. — Подавам й юздите на коня си. — Не бива да ме няма повече от няколко часа.
— Елиас…
— Ловецът на души — поправям я, преди да се понеса с вятъра из пустинята, търсейки някакъв знак от армията на Керис. Обмислям думите на Лайя, докато пътувам. Никой не иска да се бие за нищо. Дядо ми, Куин Валерий, е легендарен водач на хора. Войниците му го следват, защото вярват в неговата бойна проницателност. Вярват, че той се грижи за тях, за семействата им, за живота им.
Керис води чрез страх. Чрез заплахи, подкрепени от жестоко и свръхестествено разбиране на човешките слабости.
Племе Саиф следваше чичо Акби, защото го обичаха. Същата причина, поради която Племе Нур следва Афия. Племенните бойци не ми вярват напълно. Нито се страхуват от мен. Със сигурност не ме обичат. Тъй като съм техен Бану ал-Маут, те ме уважават. Нямам право да искам повече.
Вятърното ходене ми дава скорост, но не улеснява намирането на армията на Керис. Проверявам всяко дефиле, всяка падина, където биха могли да се крият, кръстосвайки племенните земи. Но не намирам нищо.
Същата нощ намирам подслон в един овраг. Докато разпалвам огън, се връщам към спомените, които Каин ми даде за Блекклиф, за обучението, за нея.
Комендантката ме научи, че за да победиш врага си, трябва да го познаваш по-добре, отколкото познаваш себе си. Нейните желания. Нейните слабости. Нейните съюзници. Нейните силни страни.
На следващия ден не се насочвам към овраги или дефилета. Защото вече знам, че няма да намеря армията й там. Вместо това се отправям към откритата пустиня и поставям ръка върху студената, напукана земя.
Керис има джинове, които могат да прикрият с магия вида и звуците на армията. Тя обаче не може да изтрие следите им от самата земя. По средата на деня усещам далечен тътен. Хиляди ботуши маршируват. Коне. Фургони. Военни машини.
Насочвам се към този гръмовен звук, докато внезапно се озовавам сред армията. Устремно минавам между стройните редици пехотинци, с наведени глави срещу острия пустинен вятър.
Писък раздира въздуха. — Нарушение! — вика неземен глас. — Нарушение! Намерете натрапника!
Ъмбър е тази, която издава предупреждението, и тя се носи през небето към мен, оформяйки вятъра, за да й даде скорост. Макар да се измъквам, преди войниците да забележат присъствието ми, огнени ръце се плъзват по гърба ми. Тя е уловила миризмата ми.
— А, спасителят на хората! — Ъмбър ме преследва в пълен пламък, с глефа в ръка. Тя я замахва през бронята ми и в плътта на гърба ми. — Какво е усещането да се провалиш?