— Заради теб? — Поглежда ме. — Заради това, че си спомняш кой си бил?
Поклащам глава. — Той отслабва. Маут. Трябва да говоря със Залдарите… Афия…
— Трябва да стоиш мирен. Дълбоки са, Елиас. Ще трябва да ги зашия.
Не си правя труда да поправям името. Силите ми отслабват и има по-важни неща да кажа. — Не можем да отидем в Тайб — казвам й. — Керис изпраща армия към Нур.
— Афия и другите Залдари вече дадоха заповед за евакуация на Тайб — казва Лайя. — Ще изпратим Гибран напред, за да предупреди Нур. На колко разстояние е армията?
— Достатъчно далеч, за да успеем. Но трябва да вдигнем лагера сега. О-остави фургоните. — Езикът ми тежи в устата ми. — Всичко и всеки, който не е от съществено значение. Просто… заший ме, за да мога да дам заповедта.
— Някой друг може да даде заповедта. Не винаги трябва да си ти! Беше глупаво от твоя страна да тръгнеш сам.
— Трябваше — промърморвам. — Нямаше друг. Нур не бива да падне, Лайя. — Хващам ръката й, но вече не знам какво говоря. — Ако падне, той ще отвори вратата към Морето…
Фургонът проскърцва и Шан се появява. — Съжалявам — той потръпва, докато оглежда раните ми. — Но някой иска да го види…
— Погледни го — Лайя слага ръка на хълбока си и се изправя. Шан отстъпва назад, разтревожен. — Не говори с никого.
— Пусни ме да стана — промърморвам, а Лайя ме избутва обратно на леглото, което е едновременно дразнещо и интригуващо.
— Млъкни — изръмжава тя, очите й проблясват. Обръща се към Шан, но той се е отдръпнал и на негово място стои странна, променяща се фигура. Роуън Голдгейл.
— Ти — казвам. — Как ме намери?
— Да те намеря? — Ефритът се смее, и смехът му е дълбокото бучене на дюна, която се мести. — Аз те доведох тук, Бану ал-Маут. Не усети ли вятъра?
А аз си мислех, че инстинктът ми ме върна. — Защо ще ми помагаш?
— Защото ти трябват ефритите, Бану ал-Маут — казва той. Зад Роуън, извън фургона, се оформят други фигури. Една от вода, която смътно разпознавам като Силах, господар на морските ефрити. Друга, която се вълнува като вятър в бутилка. — И ние се нуждаем от теб — казва Роуън. — Времето за нашия съюз дойде, независимо дали го желаеш или не.
Глава 41
Кървавият гарван
Не събирам кураж да потърся Харпър чак до вечерта, а дотогава той вече е изчезнал. Час след като започвам да го търся, един от Черните гвардейци ми казва, че е в баните, в долните нива на двореца.
Проправям си път през дузина коридори и надолу по три стълбища, за да стигна до обикновена дървена врата, която на пръв поглед прилича на вход към килер за метли. Тухлите тук са древни, вероятно датиращи от времето на Империята на Книжниците. Това е едно от малкото места, непокътнати от Каркауните — вероятно защото не обичат да се къпят.
Коридорът пред банята е пуст, синьо-огнените факли горят слабо. През прозореца в края на коридора вечерта преминава в нощ.
Това е просто врата, Гарване. Влез. Той вероятно дори не е там. Ще се измиеш и ще си тръгнеш.
Но не мога да се насиля да вляза. Вместо това крача напред-назад, желаейки си Лайя да не беше при проклетите Племена, защото тя би ми дала полезен съвет. Иска ми се Фарис да беше тук. Той толкова би се зарадвал за мен, че щеше да ме окуражи, сякаш отивам на бой.
Иска ми се да имах повече любовници. Първият ми беше момче от рода Меркатор, което срещнах на маскарад в Навиум по време на отпуск. Беше красив, съблазнителен и далеч по-опитен от мен. Носех изящна маска върху своята — и никога не я свалих. Следващият беше Деметрий — злополучна и незадоволителна връзка, когато бяхме в предпоследната си година в Блекклиф. Остави и двамата неспокойни. Той искаше мир. Аз исках Елиас. Вместо това се озовахме един с друг, седмица след седмица, докато накрая аз сложих край.
Но нито един от тях не ме вълнуваше. Не по начина, по който ме вълнува Харпър.
Признай си, страхливке, казвам си. По начина, по който обичаш Харпър.
Колко много се страхувах от тази дума. Страхувах се от нея повече, отколкото от Каркауните, Керис или джиновете. Но да я помисля сега е странно освобождаващо. Вътрешен възел се развързва, сякаш някаква част от мен най-сетне се е освободила.
Хайде, Гарване.
Отварям вратата към банята и намирам Харпър с кърпа около кръста, а друга вдигната към тъмната му коса. Кафявата кожа на тялото му блести, и аз проследявам капка вода, която пада върху широките му рамене, надолу по гърдите му, към твърдите мускули на корема му.
Осъзнавам, че го зяпам, и рязко вдигам поглед, минавайки покрай него в стаята, оглеждайки за други хора, с ръка на ятагана си.