Но това не ме интересува, защото и аз не искам да бъда внимателна. Захапвам устната му, дива, гладна, и той издава нисък звук от гърлото си. Не знам, че сме стигнали до ръба на басейна, докато студеният камък не се забива в гърба ми и той не ме вдига, проследявайки с целувки бедрата ми, нагоре. В ръцете му съм красива, свещена, обичана. Под устните му се разпадам.
Затварям очи и прокарвам ръце по стегнатите му ръце, раменете, врата му, удивлявайки се на неговото съвършенство, на това усещане за свита сила. Дъхът ми се ускорява, и краката ми, ръцете ми, изваяни с мускули от години тренировки, треперят под допира му. Когато се плъзвам обратно в басейна, трепереща и нетърпелива, той се усмихва, усмивка, която е само за мен.
— Хелене — прошепва той до ухото ми.
Въздъхвам. — Кажи го пак.
— Хелене. — Той накланя лицето ми към своето, и докато телата ни се сливат, докато извиквам името му, пръстите ми се впиват в гърба му от болката на присъствието му в мен, той го казва отново и отново. Докато вече не съм Кървавият гарван, а просто Хелене. Неговата Хелене.
Глава 42
Лайя
Мами Рила ме намира малко след като влизаме в Нур. Градът е коренно променен от последния път, когато бях тук. Пясъчноцветните сгради са лишени от племенните знамена, които някога ги украсяваха. Единственият звук по улиците е шепотът на вятъра и от време на време блеенето на забравена коза.
В някои отношения предпочитам този Нур, защото потискащото присъствие на Воините го няма. Те си тръгнаха преди месеци, каза ми Афия, след като Племе Нур нападна казармите им.
Сега сме устроили база за операции недалеч от мястото, където за първи път срещнах Залдара, в двор, скрит от решетки, покрити с изсъхнали от зимата лози. Отгоре сме невидими.
Докато остря оръжията си, Мами се приближава, увита плътно в дебела роба, с качулка от кожа, обрамчваща лицето й. За разлика от повечето Кеханни, тя не ме избягва, въпреки непрестанните ми настоявания за историята на Нощодателя.
— Как е той? — подвиква тя, без да уточнява за кого става дума.
— Опитва се да евакуира колкото се може повече хора — казвам за Елиас. — Казва, че Керис ще е тук до довечера.
— Не попитах какво прави, миличка. — Мами накланя глава, тъмните й очи виждат твърде много. — Попитах как е той.
— Физически се е възстановил. — За повечето хора тези наранявания биха отнели месеци за оздравяване. Но не и за Елиас. — Психически е разтревожен. Магията трябваше да го излекува за минути — най-много за часове. Фактът, че му отне седмица, го измъчва. Притеснява се за Маут.
— Ако магията отслабва хватката си върху тялото му, мислиш ли, че…
— Че може да пусне и ума му? — Размишлявам. — Не знам, Мами. Безчовечността на Елиас е негов собствен избор. Маут просто му улеснява нещата, като притъпява емоциите му. Маут отне спомените за онези, които Елиас е убил. За тези, които е наранил. Но сега е принуден да го прави отново и го мрази. Може би забравата ще е благословия. Той — той ще е изчезнал завинаги, но поне няма да чувства такава болка.
— Ще го върнем, Лайя. — Мами ме води до близка пейка и ме кани да седна. — Но първо, ти трябва да оцелееш. А това означава…
— Че трябва да убия Нощодателя.
— Означава — Мами повдига вежда заради прекъсването ми — че ти дължа една история.
Замръзвам. Тя беше толкова категорична, че няма да ми помогне. Сякаш усеща накъде клонят мислите ми, тя свива рамене.
— През последните седмици се научих да те обичам, Лайя. — Казва го небрежно, сякаш не е необикновено да подариш на някого любов. — Трудно ми е да отказвам нещо на тези, които обичам. Вече започнах да търся историята. Макар че не е лесно. Мнозина от нашите почитани старейшини не желаят да говорят за джиновете. Но ми трябва източник, от който да черпя. Човек. Свитък. Дори мит, разказан край огъня. — Тя се изправя. — Но съм ловувала истории и преди и съм ги пронизвала. Тази няма да е по-различна.
— Казваш го, сякаш е живо същество, Мами.
— Това е магията на Кеханни, дете. Един Кеханни усеща историята. Напипва нейните очертания, нейния дъх. Аз не просто разказвам история, аз я пея, ставам едно с нея. Това означава да си Кеханни. Всички ние, обучени да разказваме истории, имаме малко магия в костите си.
Идеята за магията на Кеханни поражда стотици въпроси в ума ми. Но Мами ме целува по бузата и си тръгва, явно погълната от новата си задача.
Свободна за първи път от часове, намирам тихо място встрани от двора, затварям очи и се свързвам с брат си.