Лайя. Той звучи изненадан. Къде беше?
— В Нур съм — казвам. — Ще се опитам да взема косата. Имам много работа, но трябва да — трябва да те попитам нещо.
Косата? Нощодателят там ли е?
— Идва — казвам. — Дарин, ако се проваля, обещай ми, че ще му се противопоставиш. Че ще намериш косата. Че ще се биеш с него.
Разбира се, обещавам. Всъщност, Лайя, Кървавия гарван изпраща войски.
— Най-после! Чакахме ги. Къде са?
Но не чувам отговора на Дарин, защото Елиас пристига в двора с тропот и концентрацията ми се разкъсва. По-късно, казвам си. Ще говоря с него по-късно.
Елиас слиза от коня си и се отправя към мен. Въпреки че все още носи черните си дрехи, нещо в това, че говори на садхезки сред пясъчните сгради на Нур, ме кара да се усмихна и да си спомня Лунния фестивал. Той се беше облякъл като Племенник и танцува с мен, грациозен като облак.
— Лайя — казва той. — Трябва да си починеш. Ще бъде дълга нощ.
— Помниш ли Лунния фестивал? — изтърсвам и за момент той изглежда объркан.
— В Сера — казвам. — Тогава те видях за първи път без маската ти. Покани ме на танц…
— Спри. — Той отстъпва предпазливо назад. — Не го правя заради себе си. Правя го, защото само ще те нараня, Лайя. Доказвал съм го отново и отново. Не искам да наранявам никого повече.
— Все още мислиш, че можеш да решаваш всичко за всички. — Ръцете ми се свиват в юмруци. — Но не можеш. И не можеш да ме накараш да спра да те обичам, Елиас Валерий. Не и когато знам, че някъде там вътре, ти чувстваш същото.
Сграбчвам наметалото му, изправям се на пръсти и го целувам. Силно. Ядно и грубо. Носът му е студен от вятъра, но устните му са меки и приятно топли. Целуни ме в отговор, глупако, мисля си, и той го прави, но твърде внимателно, сякаш желанието му е в клетка. Това ме влудява.
Когато се отдръпвам, той ме гледа зашеметен.
— Ъх… Хм…
Оставям го там, заекващ. Това е малка победа. Но дори такива са трудни за постигане напоследък.
«««
Нощта пада неохотно, сякаш не желае да бъде свидетел на ужасите, които ще донесе. Когато звездите най-после завладяват небето, хоризонтът просветва, светещ в оранжево, после в бяло.
Джиновете наближават.
— Ще ни трябва повече от магия, за да оцелеем срещу това, Лайя. — Афия влиза в двора. Погледът й е прикован в зловещото сияние на небето, видимо дори през решетките. — Готова ли си?
— Няма значение дали съм готова. — Докато потапям последните си стрели в сол, си спомням думите, които казах на майка си преди много време, точно преди да освободя Елиас от Блекклиф. — Време е.
— Внимавай. — Афия хвърля поглед през рамо към Елиас, който изпраща последните Племенници в пустинята. — Не му вярвам да те защитава.
— Не ми трябва защита, Афия.
Афия кимва към пламъците, които се приближават. — С това по петите ни, на всички ни трябва защита. — Тя стисва ръцете ми и си тръгва, отправяйки се към края на двора, където Аубарит и Гибран впрягат последната каруца, напускаща града. Въздухът около тях трепти — вятърни ефрити, които ще ги отведат бързо през пустинята. Младият Племенник казва нещо на Факира, което кара бузите й да порозовеят. Двамата са прекарали много часове заедно и това ме кара да се усмихна.
— Няма много време, Лайя. — Елиас застава до мен, макар да не го видях да се приближава. — Да тръгваме ли?
— Не използвай вятърно ходене. — Нежното сияние на Рехмат проблясва между нас. — Той ще те усети.
Кимвам, но не казвам нищо повече. Гневът ми към нея се е поохладил, но през последните седмици тя се появяваше рядко. Когато го правеше, имаше някаква разкъсана аура, сякаш вниманието й беше насочено другаде.
Сякаш отнема цяла вечност да се промъкнем през града до изоставения гарнизон на Воините в центъра му. Когато стигаме до сградата, джиновете вече са достигнали Нур и писъците започват.
Усмихвам се на звука. Защото, ако някой се вслуша внимателно в тези писъци, може да забележи, че в тях има нещо нередно.
— Варварският вопъл ни свързва с низшите зверове, с невъобразимото насилие на земята — промърморва Елиас, а когато го поглеждам учудено, той свива рамене. — Нещо, което каза Надзирателят на затвора Кауф. За първи път този зъл стар копелdak беше прав.
Наистина, човешкият писък е уникален заради суровостта си. Но фейският вик е кръгъл и чист, без ръбове. Камък вместо трион.
Сега крещят фей, пясъчните ефрити, които са имунизирани срещу огън и се съгласиха да осигурят разсейване, за да прикрият евакуацията на Племенниците.
Отправяме се към покрива на гарнизона. Това е широко пространство, осеяно с разпокъсани брони, чували с пясък и няколко купчини бледи тухли — каквото Воините не са успели да вземат, когато Племената ги изгониха.