Това е всичко, което тя трябва да направи. Елиас ще неутрализира Маро. А аз ще взема косата.
Писъците от града се издигат по-високо, но Нощодателят остава неподвижен. Опитвам се да не мърдам, чакайки Рехмат да се появи. Но тя не го прави. Скоро той ще разбере, че сме го измамили. Че писъците не са човешки. Какво, по дяволите, я бави толкова?
Изведнъж гърбът му се вдървява. Той се обръща към чувалите с пясък. Към мен.
О, небеса.
— Лайя! — шепне Рехмат в ухото ми. — Пусни ме да вляза…
Игнорирам я и се изправям, с вдигнат кинжал. Последния път, когато го видях, той не беше точно благоразумен, но и не беше кръвожаден. — Здравей, Мехерия — казвам. — Имаш нещо, което искам.
В далечината една сграда се срутва, а огънят на джиновете реве все по-близо. Дим се вие във въздуха, дразнейки очите и гърлото ми.
— Дошла си да гледаш как градът гори, Лайя? — казва той. — Не мислех, че имаш вкус към кръв. Или към наказание.
Въпреки че присъствието му винаги е изкривявало въздуха около него, сянката на Нощодателя сякаш носи някаква нова тежест. Омразата в пламенните му очи е бездънна. Той изважда косата с движение на опушената си ръка и я опира в гърлото ми.
Рехмат се появява до него.
— Мехерия — казва тя. — Спри това. Това не си ти…
— Ти. — Той обръща гнева си към нея, но злобата му се изпарява и остава само болка. — Предател на своите…
— Не — никога…
— Не помниш ли нищо? — извиква той. — Кои бяхме, какво загубихме, какво преживяхме…
Лайя. Тя говори в ума ми. Пусни ме да вляза. Моля те. Той е изгубен. Ще те убие.
Но той не ме убива. Вместо това сваля косата, а аз отстъпвам назад, изумена. Очаквам някаква нова жестокост. Но той ме игнорира напълно.
— Върни се при мен — казва той на Рехмат, прибирайки оръжието. — Помогни ми да пресъздам този свят за нашите хора. Ти беше воин, Рехмат. Бори се, горя и умря за нашия народ. За нашите… нашите деца…
— Как смееш да споменаваш децата ни? — Гласът на Рехмат е суров и страшен. Докато тя говори, аз се придвижвам към косата, подготвяйки кинжала си. — Когато убиваш други деца по свое желание? Никога няма да се присъединя към теб, Мехерия. Аз не съм тази, която бях. Както и ти не си този, който беше.
— Не разбираш ли защо? — моли я той. — Правя това, защото обичам. Защото аз…
Скачам към гърба му, прерязвайки ремъците на косата. Докато той се обръща, докато пламенните му ръце се вдигат, за да я грабнат обратно, аз извиквам, но не към Рехмат.
— Елиас!
Почти мигновено глас изкрещява зад Нощодателя.
Това е Маро, с острие от Серанска стомана, покрито със сол, опряно в гърлото му. Зад него, с ниско спусната качулка, стои Елиас.
Погледът на Ловеца на души се премества за кратко към мен. Не мога да помогна, беше казал той. И все пак, когато извиках, той беше там. Сякаш улавя мислите ми, той свива рамене и кимва с глава към стълбището. Махай се оттук.
С косата в ръка, аз тръгвам.
Глава 43
Ловецът на души
Маро не оказва особена съпротива. Уменията му се ограничават до крадене на души. Нощодателят не би го държал толкова близо иначе. Докосването на осоления ми кинжал предизвиква гримаса у него.
За мое облекчение, Лайя я няма. Когато извика името ми, не изпитах и капка колебание. Няма значение, че казах, че няма да помогна. Няма значение, че трябва да разпитам Маро, за да разбера какво, по дяволите, прави с призраците. Когато тя извика, единственото, което имаше значение, беше тя.
Но сега я няма, а Нощодателят се обръща към мен. Издърпвам Маро няколко крачки назад. Джинът, крадец на души, е в своята сенчеста форма, с тесни рамене и слаб, почти изпит. Когато отваря уста, забивам острието си по-дълбоко и той ахва, пъшкайки от болка.
— Крадеш призраци, Маро — фиксирам погледа си върху Нощодателя. — Кажи ми как да ги върна.
— Не можеш да ги върнеш — отвръща Нощодателят. — Те са изчезнали.
— Какво си направил с тях?
— Хранят водовъртежа — страхът на Маро го кара да проговори. — Той трябва да бъде захранван, ако искаме да пробием стената между световете.
— Мълчи, Маро! — просъсква Нощодателят, но цялата му ярост е насочена към мен. — Пусни го, човече. — Магията му се извива като камшик и изгаря кожата на ръцете ми толкова силно, че почти пускам Маро. Но Блекклиф ме е обучил добре. Държа здраво джина и посягам към магията на Маут. Имам нужда от щит — нещо, което да ме защитава, за да мога да отведа Маро и да го разпитам без намесата на Нощодателя.
Но магията е твърде далеч, както когато Умбър ме преследваше. Силата ме изпълва бавно, като капки в празна кофа.