— Върни ми призраците — казвам на краля на джиновете — и ще го пусна.
Огнените очи на Нощодателя се стесняват, вниманието му се отклонява към града, към писъците на ифритите, които стават все по-силни с приближаването на огъня. Разбиране озарява погледа му и то е ужасяващо за гледане.
— Аха, сега разбирам, малки Ловецо на души, каква игра си изиграл — казва той. — Толкова умно да опразниш града. Да използваш ифритите. Но това нищо не променя. Вашата раса е чума за този свят. Винаги ще има повече хора, а значи и повече за жънене. Ако не тук, то в друг град.
— Не и ако нямаш своя крадец на души. — Забивам острието си в Маро отново, и този път от него изтича огън.
— Спри. — Юмруците на Нощодателя се стягат. — Или кълна се в небесата, ще я намеря. И лично ще изтръгна душата й от измъченото й тяло.
— Прекарваш време с майка ми, както виждам. — Нощодателят обикновено е напълно под контрол. Но сега гневът му е успокояващ. Той е уязвим.
И аз мога да се възползвам от това. Трябва да го разбера. Ако беше човек, щях да протегна пипалата на магията си, докосване твърде леко, за да бъде усетено. Но Нощодателят ще усети всяко изследване — и няма да го приеме добре. Ако искам да вляза в главата му, ще трябва да го направя насила. Затова събирам всяка последна капка от магията на Маут и хвърлям съзнанието си към него.
В мига, в който го правя, удрям стена, висока и дебела километри, и се нося през нея като призрак. Веднага разбирам, че не съм в ума на Нощодателя. Намирам се някъде другаде. Някъде истинско, дори ако е място, където нямам телесна форма. Стената е магия, и тази магия говори на моята, защото източникът е един и същ. Тази стена е творение на Маут. Аз съм в измерението на Маут.
Зад стената има болезнено Море на страданието, твърде мощно, за да бъде разбрано, твърде огромно, за да бъде контролирано от земно същество, било то фей или човек. Виждал съм го и преди, осъзнавам, всеки път, когато съм посещавал Маут в неговото царство.
Морето се вълнува срещу стената на Маут, докато Нощодателят излива страданието на откраднатите призраци в него, давайки на Морето повече сила, отколкото би трябвало да има. С всеки призрак този бушуващ океан става по-силен. С всяко парче страдание, което му се поднася, той изяжда стената на Маут малко по малко. С времето ще я разруши напълно.
Колко време, чудя се? Колко още страдание е нужно на Нощодателя?
— Къде си?
Въпросът на Нощодателя е изпълнен с презрение. За миг ми се струва, че го виждам, нишка от огън в тъмнината, пламтяща от омраза. Между нас огромен водовъртеж от ридаещи души вие, въртейки се безкрайно надолу към Морето. Посягам към тях, опитвайки се да ги издърпам с мен, опитвайки се да избягам от това място заедно с тях.
После бивам отблъснат от Морето, стената, призраците и обратно в тялото си. Все още държа Маро за ръката, но той се изтръгва от мен и бяга към Нощодателя.
Кървящи, горящи адове. Кралят на джиновете избутва Маро зад себе си и крачи към мен, убийство пулсира във всяка фибра на тялото му.
Тогава стрела излита от нощта от стълбището, потъвайки в Маро с особен, кух звук.
Тя не избяга. Разбира се, че не избяга.
Маро се срива, а Нощодателят надава вой, както в Айш. Вече съм го подминал, спускам се по стълбите, сграбчвам Лайя и скачам през прозореца, овладявайки вятъра, за да не си счупим вратовете. Все пак удрям каменните плочи твърде силно и се завъртам в преобръщане. Главата й се блъска в земята с тревожен пукот, оставяйки я в безсъзнание. Премятам я през рамо и се втурвам през града, далеч от джиновете, без да спирам, докато не стигам пустинята отвъд северната порта, сега празна, след като Племената са се евакуирали.
— Ловецо на души! — Афия се появява иззад хълм, с брат ми Шан, яздещ до нея.
— Какво, по дяволите, стана? — Лицето й пребледнява, докато гледа Лайя. — Паднахте ли?
— Удари главата си в плочите.
Кръв се стича от ъгъла на устата на Лайя. Докато я поставям на земята, усещам сякаш гигантски юмрук се опитва да изцеди цялата кръв от сърцето ми. Моля те, моля те. Не знам за какво моля. Нито кого. Знам само, че когато усещам пулса й на гърлото, силен и стабилен, отново мога да дишам.
Оглеждам се през рамо, но Нощодателят не ни е последвал. Откривам, че треперя, не от студ или изтощение, а от страх. Мислех, че намерението на Нощодателя е да унищожи Книжниците. Но ако излее достатъчно болка в Морето на страданието, ще го освободи. И то ще унищожи целия човешки живот.
Ужасът от това е твърде голям и дори през мъглата, предизвикана от Маут в мозъка ми, не мога да се накарам да стана. Защо? Защо прави това?