Той поставя ръка на ръката ми, за да ми помогне да стана, но аз го отблъсквам и се изправям сама.
Мина повече от година, откакто видях Нощодателя в човешката му форма. Не осъзнавах какъв дар беше това до сега. Такава загриженост в тези тъмни очи. Такава грижа. Всичко това, за да прикрие подло същество, което не иска нищо повече от това да ме унищожи.
Комендантката скоро ще дойде в съзнание. И макар Нощодателя да не може да ме убие — не може да убие никого, докоснал Звездата — Керис Валерий може.
— Проклет да си. — Поглеждам покрай Нощодателя към Керис. Ако можех само да стигна до нея…
— Не мога да ти позволя да я нараниш, Лайя. — Нощодателя звучи почти съжаляващо. — Тя служи на цел.
— Проклет да е и твоят замисъл!
Нощодателя поглежда към вратите.
— Няма смисъл да викаш. Стражите са намерили други спешни задължения.
Той се навежда до Керис, опипвайки пулса й с нежност, която ме обърква.
— Искаш да я убиеш, Лайя от Сера. — Той се изправя и се приближава. — Защото Керис е изворът на всичките ти беди. Тя унищожи семейството ти и превърна майка ти в убийца и родоубийца. Тя унищожи народа ти и все още го измъчва. Би направила всичко, за да я спреш, нали? И какво те прави толкова различна от мен?
— Аз не съм като теб…
— Моето семейство също беше убито. Жена ми — заклана на бойно поле. Децата ми — убити със сол, стомана и летен дъжд. Събратята ми — избити и затворени.
— От хора, изчезнали преди хиляда години! — извиквам. Но защо да говоря с него? Той печели време, докато Комендантката се събуди. Мисли, че съм твърде глупава, за да го забележа.
Ярост залива вените ми, заглушавайки болката, карайки ме да забравя Комендантката. Всичко се обагря в червено и мрак реве в мен. Същото диво същество, което се надигна в мен преди месеци, когато му дадох гривната си. Звярът, който избухна в Гората на здрача, когато мислех, че ще убие Елиас.
Нощодателя се взира, устата му се изкривява в нечовешка гримаса. — Какво си ти? — казва той, и това е ехо на въпрос, който зададе преди.
— Няма да победиш. — Гласът ми е непознат, ръмжащ, извиращ от някаква древна, първична част от душата ми. — Наранил си твърде много с отмъщението си. — Сега съм на сантиметри от него, взирайки се в тези познати очи, омраза струи от моите. — Не ме интересува какво ще ми струва, нито колко дълго ще отнеме. Ще те победя, Нощодателю.
Мълчание се разтяга между нас. Моментът е невъзможно дълъг, тих като смъртта.
Тогава чувам ужасяващ, неземен писък. Той продължава и продължава. Цветното стъкло над нас се напуква, тронът се разцепва. Слагам ръце на ушите си. Откъде идва?
От мен, осъзнавам. Аз крещя. Само че не съм аз, нали? Нещо в мен е. В мига, в който разбирам това, сякаш гърдите ми се разцепват. Тъмната светлина, струяща от тялото ми, реве, сякаш освободена след дълъг затвор. Опитвам се да я спра, да я задържа на каишка вътре в мен.
Но тя е твърде силна. Чувам бързане на стъпки, виждам проблясък на очи, подчертани с кол. Монети подрънкват — звук, който сега си спомням. Накитите за глава на Джадуна.
Трябва да бягам — трябва да избягам от тях.
Вместо това се сривам на колене и целият свят побелява.
Глава 5
Ловецът на души
Емоцията, която избухва в мен при вида на лицето на Авгура, се усеща неестествена. Като звяр с извадени нокти, раздиращ вътрешностите ми.
— Не ми трябва гневът ти, Ловецо на души. — Авгурът сграбчва рамото ми и ме дръпва към себе си. Едва не се подхлъзвам в поройния дъжд. — Трябва ми да ме изслушаш.
Духовете усещат присъствието на Каин и надават пронизителни писъци, сякаш са стотици, вместо само няколко десетки. Магията на Маут ме залива, притъпявайки виковете и студа, заглушавайки гнева ми. Отблъсквам ръката на Каин.
— Ти безпокоиш духовете, Авгуре — казвам. — Живите са проклятие за тях.
— Живи! Така ли наричаш това? — Смехът му трака в гръдния му кош като разхлабен камък. — Ако само Нощодателя ме беше убил, когато унищожи останалите от моя род. Но аз избягах от затвора му, а той не го предвиди, нали...
— Избягал? — Джиновете и аз се избягваме вече пет месеца. Нямам желание да се забърквам с тях сега. — Какво имаш предвид с избягал?
— Ще бъдат тук всеки момент. Слушай внимателно, защото нямам много време.
— А аз нямам никакво. — Гневът ми се надига, почти ослепителен, и чакам да избледнее, чакам Маут да го отнеме.
Но минават няколко секунди и не усещам прилив на покой. Маут? — зовя в ума си.
— Господарят ти е зает с други неща — казва Каин. — Бори се с чудовище, което сам е създал. — Устата на Авгура се изкривява и той хвърля поглед през рамо, през дърветата, към обвитата в мъгла Град на джиновете. — Духовете на нашите грешки търсят отмъщение. Така ти казах преди много време. И ето, че е така. Нашите грехове се връщат, за да ни преследват, Елиас. Дори Маут не може да им избяга.