Докато тя си тръгва, забелязвам как очите на Метиас я следват. Обикновено мрачното му лице е по-меко. Той се разтърсва и бързо ме поглежда.
Интересно.
Генс Метия е могъщ. Имайки Патер Метиас на наша страна, беше безценно. Но ако го свържем по-тясно с нас, това ще даде на Генс Артурия неоспорима легитимност сред всички северни Генсове.
— … още един пратеник. — Осъзнавам твърде късно, че Патер Метиас говори от няколко секунди. — Тя е в покоите ви, под охрана.
— Под охрана?
— Маринерката, Гарване. — Патер Метиас ми хвърля странен поглед, вероятно защото вече е казал това. — Каза, че съобщението й е спешно.
Докато го напускам и се връщам в покоите си в двореца, не съм изненадана да видя Муса да се приближава. Декс го следва, изглеждайки раздразнен.
— Не беше нужно да я заключваш — казва високият Книжник без предисловия. — Познавам я. Не е опасна.
— Това е просто протокол — казвам му. — Хванахме още един убиец на портите преди три дни. Трябва да я разпитам. Сама. Не се отдалечавай. Ако ми потрябваш, ще те повикам.
Декс и аз влизаме в покоите ми, където двама легионери чакат с трети човек. Тя е по-висока от мен и носи синьо-сребърна мантия на маринерската армия. Тъмната й кожа е изцапана с кал, и има дузина рани, току-що превързани и кървящи. Косата й е права и подстригана късо до главата. След миг на взиране я разпознавам.
— Елейба — казвам. — Охрана на Никла. Кралицата ти ли те изпрати?
— Кървав гарван. — Тя свежда глава в кратко признание. — Благодаря, че се срещна с мен. Преди бях част от охраната на принцеса Никла, но оттогава бях опозорена в очите й. Бях освободена от служба, защото се противопоставих на съюз с императрица Керис Валерий.
За моя изненада, жената пада на едно коляно. — Идвам при теб сега не като официален посланик или емисар, а като Маринерка, която се страхува за оцеляването на нашето кралство. Имаме отчаяна нужда от твоята помощ, Кървав гарван.
Стомахът ми се свива и си мисля за нашите шпиони, замлъкнали в Марин, и за бурите, които държат кралството изолирано.
— Седни. — Издърпвам стол за нея. — И ми кажи всичко.
«««
Въпреки че покоите на Ливия са близо до моите, бавя, за да стигна до там. Защото знам какво ще каже, когато чуе молбата на Елейба. И все още не знам как ще й отговоря.
Очите й са засенчени, когато отваря вратата, и ме издърпва в стаята с пръст на устните си.
— Бебето току-що заспа — прошепва тя. — Ушите ми още звънят. Горкият Тас го люля цял час.
Вратата между стаята на Ливия и тази на Закариас е леко открехната, и Тас излиза.
— Скоро ще се върна — прошепва той. — Отивам само да взема вечеря.
— Почини си след това, Тас — казва Ливия. — Ще повикам Коралия…
Тас поклаща глава. — Тя не знае песните, които той харесва — казва той. — Не се тревожи за мен, императорска регентко. Скоро ще се върна, в случай че се събуди.
След като той си тръгва, сядам със сестра си, търсейки думи, за да обясня какво ми каза Елейба. Но когато Ливия започва дълго описание на деня си — кошмар, съдейки по звука му — решавам, че тази вечер няма да кажа нищо. Утре ще бъде пълно с трудни решения и още по-трудни разговори. Нека тази вечер бъде лека.
— Всичко е толкова изтощително — казва Ливия. — Греши ли, че просто искам всичко да свърши? Това не е начин на живот…
— Не го казвай. — Знам какво ще каже. Но колкото повече говори за напускане, толкова по-реална ще стане идеята. — Синът ти е владетел, сестро. А ти си негова регентка.
— Владетел на какво? — казва Ливия. — На разбита Империя. Някои няма да го приемат заради баща му. Други, защото се страхуват от Керис. Искаме той да живее в света, но светът е толкова грозен.
— Напредваме — казвам. — Имаме дузина повече Генсове, които ни подкрепят, отколкото преди седмица…
Ливия става и отива до огледалото, което баща ни ми донесе преди години от юга. Това е едно от малкото неща, които спасихме от разрушението на Каркауните. Докато прокарва пръст по позлатения ръб, ставам и заставам до нея. Тя отпуска глава на рамото ми.
Някога се взирах в това огледало, докато майка ми лекуваше раните ми. Елиас току-що беше избягал от екзекуцията си, а Харпър ми беше нанесъл жесток побой по заповед на Комендантката. Хана беше там онази сутрин с майка и Ливия. Четирите ни отражения в огледалото.
Сега сме само Ливия и аз, и пространството изглежда твърде огромно. Твърде празно.
— Липсват ми. — Думите ми се изплъзват, и щом ги изричам, следват още, които не мога да спра. — Понякога мисля, че ги провалих, Ливи…
— Не си ги провалила. — Ливия хваща раменете ми и макар да е по-дребна от мен, виждам баща ни в твърдостта на погледа й, в силата на ръцете й. — Ти устоя срещу прилива, Кървав гарван — казва тя. — Никой не би могъл да устои като теб. Без теб всички щяхме да сме мъртви.