Бърша ръце в очите си. — Кървавият Авитас ме направи мека — промърморвам, и Ливия избухва в смях.
— Слава на небесата, че някой го е сторил — казва тя. — И не ставай груба с него сега. Кажи му как се чувстваш, сестро.
Избутвам я и се връщам към чая си, слагайки крака на масата й, защото знам, че ще я раздразни. — Със свещи и свирач на уд? — казвам. — Да му направя и цветна корона? Небеса, Ливия, следващото, което ще искаш, е да му предложа брак.
— Това не е най-лошата идея, която си имала.
Едва не изплювам чая си. — Харпър и аз сме просто… това не означава нищо…
Ливия завърта очи. — А аз съм триглаво каркаунско лешоядче.
— Е, сутрин си такова.
— Ти опитай да бъдеш весела, когато те будят на всеки три часа и ти крещят за храна.
Изсумтявам, а сестра ми се усмихва, сваляйки години от лицето си.
— Ах, Хели — казва тя с такава сладост, че дори не мога да се ядосам, че ме нарича с това старо име. — Толкова е хубаво да те чуя да се смееш. Не се смееш достатъчно. Жалко, че Авитас е толкова сериозен като теб.
Усмихвам й се. — Има други умения.
Тя се изкикотва, с висок, свистящ звук, който прилича на задавяща се коза. Когато го казвам, тя се кикоти още по-силно, докато и двете не се смеем твърде шумно, за да не събудим спящо дете.
В съседната стая Закариас изкрещява.
— О, сега го направи. — Ливия ме побутва и грабва една от лампите на масата. — Този път ти ще го люлееш да заспи! Горкият Тас има нужда от почивка, а аз имам нужда от сънища.
— Имам планове за тази вечер — извиквам след нея. — Трябва да направя цветна корона, помниш ли…
Сестра ми изсумтява и влиза в стаята на племенника ми, гласът й омеква. — Заки, любов моя, мама е уморена и те е хранила два пъти тази вечер…
Гласът й секва. Мигновено съм на крака, през стаята, с извадени ятагани, викайки за охраната. Никой не би могъл да влезе, без да го видим. Няма проходи в тази кървава стая. Прозорците са на петнадесет метра от земята. Градините долу са охранявани, ден и нощ.
Втурвам се през вратата. Стаята на Закариас е малка, само десетина крачки в диаметър, но в момента сякаш е широка колкото пространството между звездите. Защото Керис Валерий стои до прозореца, маската й блести, с извит, зловещ кинжал в ръка. А Ливия е замръзнала пред нея, без да се бори, без да крещи. Просто стои там, с отпуснати ръце, гласът й тих и умолителен.
Не стой там, Ливия! Искам да изкрещя. Мърдай! Бягай!
Вместо това молбите на сестра ми секват, когато Комендантката пристъпва напред и плъзга острието си през гърлото й. Звукът е като раздиране на плат и отначало не мога да повярвам на това, което чувам. На това, което виждам.
Викът, който се надига в мен, никога не излиза, защото докато сестра ми пада, докато животът й се излива от нея, единственото, за което мисля, е да стигна до Керис.
Но Комендантката държи гърчещия се Закариас в ръцете си — и сега разбирам защо Ливия беше замръзнала от страх. Когато скачам към Кучката от Блекклиф, тя хвърля Закариас към мен. Племенникът ми вие, докато лети във въздуха, и аз изпускам ятагана си, за да го хвана, препъвайки се.
Това е забавяне само от секунди. Но е достатъчно, за да избяга Комендантката през прозореца. Аз съм на перваза в три крачки, точно навреме, за да видя вихрушка от мантия и блясъка на две слънчеви очи.
После Нощодателят и неговата слугиня изчезват, носени от виещ вятър.
Ливи надава стон и аз съм до нея, синът й реве в ръцете ми, докато тя кърви. Охранителите, включително Ралий, нахлуват в стаята, замлъквайки, когато виждат падналата императорска регентка.
Вдигам ръка, за да не говорят. Нямам много време. Желанието да лекувам ме обзема. Затварям очи и търся песента й. Тя идва на устните ми веднага, но докато пея, Ливия се вкопчва в мен с ръка. Тя е хлъзгава от кръв, но аз я стискам здраво.
Продължавам да пея, но лицето на Ливи е бяло като кост. Нуждата да лекувам избледнява, както никога досега. Закариас се протяга към нея, плачейки, без съмнение чудейки се защо леля Гарван го държи толкова здраво.
— Не ни оставяй — прошепвам й, защото сега разбирам, че е твърде далеч. Че не мога да излекувам това. — Ливия, моля те, не ни оставяй сами.
Сините й очи се спускат от моите към тези на сина й. Тя му се усмихва и докосва малките му пръсти със своите. Плачът му се превръща в хленчене.
После ръката й се отпуска, и малката ми сестра, моята Ливи, затваря очи и повече не ги отваря.