Глава 45
Лайя
Падам и излизам от съзнание в продължение на дни, след като откраднах косата. Когато Племената намират убежище в каньон на стотина мили северно от Нур, вече мога да остана будна за по-дълги периоди. Но възстановяването ми е бавно. Чувствам се като котка без мустаци, неспособна да извървя десет ярда, без да залитам.
Единственото, което искам, е да остана в каруцата на Мами Рила, лекувайки болезнената си глава. За съжаление, Рехмат не е от онези, които търпят мрачни настроения. Седмица след като се изправих срещу Нощодателя, когато Мами напуска каруцата, за да приготви вечеря, кралицата на джиновете се появява.
— Мислиш, че можеш просто да прережеш гърлото на Нощодателя — казва Рехмат, носейки се в другия край на каруцата, държейки се на разстояние от косата, която не се е отделяла от мен. — Но той ще е подготвен за това. Трябва да го изненадаш. Да го надхитриш. А за това ти е нужна неговата история.
— Вярвам ти — свивам се под плетеното одеяло, което Мами ми даде. — Аз бях тази, която първа поиска неговата история. Но трябва да водим война, Рехмат. Можеш ли поне да ми кажеш как неговата история ще ни помогне да победим?
— Войната е като слънцето. Тя изгаря всякаква мекота и оставя само пукнатините. Нощодателят е във война от дълго време. Да научиш историята му ще ни покаже слабостите му. Ще ни помогне да използваме тези пукнатини.
Надявах се на нещо по-конкретно. — Ти знаеш слабостите му — казвам, обзета от раздразнение. — Но не искаш да ми ги разкриеш.
— Магията не позволява…
— Но опитала ли си? — питам. — Кажи ми нещо малко за живота си с него. Каквото и да е.
— Той и аз… ние… — Златистата форма на Рехмат потрепва. — Бяхме… — Гласът й замира и тя изкрещява — ужасяващ звук, от който кръвта ми се смразява. Цветът й избледнява толкова бързо, че си мисля, че ще изчезне напълно.
— Спри! — изправям се. — Забрави за това…
Кралицата на джиновете сега е бледа сянка, жизнеността й е изсмукана от магията, която я обвързва. — Казах ти — прошепва тя. — Кръвната магия не ми позволява да говоря за живота си с него. Трябва да попиташ Кехани.
Малко по-късно Мами Рила ме забелязва да излизам от каруцата й. Тя ме изглежда ядосано от мястото, където разбърква тенджера с яхния от тиква, размахвайки лъжицата си.
— Връщай се в леглото, дете. Още се възстановяваш…
Огънят хвърля огромна сянка върху стената на каньона зад нея. Шан вдига поглед от камъка, където разточва плосък хляб, и се усмихва.
— Това го казва жената, която управляваше каруцата ни ден след като излезе от разпит на Воините.
Простенвам, докато сядам на земята до Мами, главата ми пулсира, тялото ми трепери от звука на писъка на Рехмат. Косата е в кания на гърба ми, неудобна, но твърде ценна, за да я оставя без надзор.
По цялата дължина на каньона пламват огньове. Светлината им е умело скрита под навеси и проветриви брезенти. Ароматът на печен праз и намазан с масло плосък хляб кара устата ми да се напълни със слюнка.
— Помислих, че може да искаш компания — казвам на Мами. — И аз… малко се чувствам самотна.
Лицето на Кехани омеква и тя ми подава лъжицата, за да разбърквам яхнията, докато тя поръсва щипка канела и шепа сушен кориандър. Вездесъщият пустинен вятър свири надолу по каньона, заглушавайки тихия говор на хиляди хора, а огньовете искрят и танцуват. Ефрити вървят редом с хора от Племената. Високо горе по ръба на каньона патрулират стражи.
— Мами — започвам. — Чудех се…
Звукът от конски копита се разнася зад мен и аз се обръщам, за да видя Афия и малкия й брат Гибран, които слизат от конете близо до собствената си каравана.
— Нещо? — извиквам към Залдара, но тя поклаща глава.
— Нито забравена обувка — казва тя. — Роуан беше с нас през по-голямата част от пътуването. — Тя кимва към пясъчния ефрит, който се носи към група от себеподобните си, събрани от едната страна на каньона. — Не усети никаква магия. Изчезнали са.
Мами сипва купа с яхния от тиква за мен и още една за Афия. Когато последната възразява, Кехани й отправя мрачен поглед и тя сяда.
Гибран се отпуска до сестра си, привлечен от аромата на яхнията и пухкавата купчина плосък хляб, която Шан е приготвил. — Може би са се запътили към Тайб — казва той. — Макар че досега трябваше да знаят, че е празен.
— Поне имаме време да се възстановим — казвам. — И да планираме следващия си ход.
— Малко е трудно да го направим, когато генералът ни липсва — промърморва Афия. Мами й отправя остър поглед, но аз не виня Залдара за раздразнението й. Изчезването на Елиас предизвика вълни на безпокойство сред Племената, дори когато Афия им каза за уверенията му, че ще се върне.