— Той ще се върне — казвам. — Нур беше малка победа в по-голяма война, и той има дял в нея. Мами — обръщам се към нея сега, — как върви ловът на истории?
— Бавно е — казва Кехани между хапките яхния. — Нашите истории имат две качества. Сечей и Диладхардха.
— Истина… и… — Садхезкият ми е ограничен и аз поклащам глава.
— Диладхардха означава „да познаеш сърцето на болката“ — казва Мами. — Ние търсим истината, Лайя. И когато я намерим, трябва да я приемем с емпатия. Трябва да разберем съществата, били те феи или хора, които населяват нашите истории. Да ги уважаваме. Да ги обичаме, въпреки злодейските неща, които правят. Трябва да ги видим. Иначе как нашите истории ще отекнат в сърцата на тези, които ги чуват? Как ще оцелеят отвъд едно разказване?
Залдара и Гибран слушат в захлас, дори Шан, който е живял с Кехани цял живот, я гледа втренчено с лъжица, замръзнала на половината път към устата му.
— Сечей и Диладхардха са първите стъпки към лова на история. Когато ги постигнеш, тогава една история може да бъде измамена от сенките. Чух много истории за Нощодателя. Но нито една, която да ми позволи да го разбера, да го обичам или да го уважа. Знам го само като същество на голямо зло. Страхувам се да го обичам. Страхувам се да го уважавам. Страхувам се, че ако го направя, ще загубя себе си.
— Такива истории са дракони, изтеглени от дълбок кладенец на тъмно място — промърморвам.
— Къде чу това? — пита Мами.
— Кехани на Племе Сулюд — казвам. — Тя знаеше историята на Нощодателя. Но призраци я убиха, преди да може да ми я разкаже.
Храната на Мами е забравена и тя ме гледа втренчено. — Спомняш ли си нещо повече от това, което ти каза? Някакъв намек за какво може да е историята?
— Тя не… — Спирам и се замислям. — Тя говореше за името му. Каза, че историята, която ще разкаже, е за името му. За това колко е важно.
— Името му — размишлява Мами. — Мехерия, каза ти. И това означава…
— Обичан. — Дори мисълта за думата ме натъжава. Но Мами поклаща глава.
— Не е достатъчно — казва тя.
— Не можеш ли да помогнеш? — промърморвам на Рехмат. Но тя не отговаря.
Остър вик се разнася от северния край на каньона, последван от зловещия звук на десетки извадени ятагани.
Мами вече рита пясък върху огъня и ме побутва към каруцата си. Афия хуква към коня си, Гибран я следва. Тогава Афия извиква.
— Лайя — казва тя. — Чакай, виж!
Тя се взира надолу по каньона и аз виждам проблясъка на броня на Воините, както изглежда, около двайсетина войници.
Но не войниците привличат вниманието ми. Това е фигурата с кафява кожа и слабичко телосложение, която язди с тях, с пясъчноруса коса, развяваща се на пустинния вятър.
— Дарин?
Твърде съм далеч, за да ме види, но сега куцам през лагера към него, докато не различавам лицето му. Той ме забелязва и слиза от коня, с огромна усмивка на лицето.
— Лайя!
— Спуснете оръжията — извиквам на Племената, много от които никога не са го срещали. — Небеса, той е този, който ги направи!
Брат ми се провира през тях и ме прегръща силно. Не го пускам, дори когато той се опитва да ме пусне. Моят брат. Моята кръв. Единствената кръв, която ми остана на този свят. Откривам, че ридая, и когато най-накрая се отдръпвам, лицето му също е мокро.
— Слава на небесата, добре си — казва той. — Опитах се да ти кажа, че идвам, но не ме остави да продумам, когато говорихме. Гарванът изпрати половин легион с мен, за да помогне на Племената да се бият с Керис. Повечето са на няколко мили оттук. Последното, което чухме, беше, че Аиш е паднал.
— Толкова много се случи оттогава. — Не знам откъде да започна. — Важното е, че имам косата. Мога да го убия, Дарин. Но не можем да го намерим, нито проклетата му армия. Мислим, че са тук, в земите на Племената. Вероятно използват магия на феите, за да се скрият. Само трябва да стигнем до тях.
Дарин поглежда към командира на Воините с него — Янс, чичото на Кървавия гарван. Нещо преминава между тях.
— Това ще е по-трудно, отколкото мислиш, Лайя — казва накрая Дарин. — Керис изпрати огромна сила на изток. Триста кораба. Тръгнаха от Навий, когато останалите й сили маршируваха към Нур.
— Не разбирам — казвам. — Керис беше тук, видях я…
— Вече не е. Тя и Нощодателят обсаждат Марин. Лайя, те са на хиляда мили оттук.
Глава 46
Ловецът на души
В продължение на дълги дни и нощи съм в мир, какъвто не съм изпитвал, откакто се слях с Маут. Пролетта избягва Мястото на чакането, но жестокият хапещ студ на зимата най-накрая отслабна и аз прекарвам времето си в прехвърляне на духовете.