Не е лесно. Защото гниенето край река Здрач се разпространи и духовете не искат да преминават. Но когато се тревожа, нежният полъх на магията на Маут я прогонва. Има някаква правилност в тази работа. Яснота.
Но това се променя една нощ, когато влизам в колибата си и събарям нещо от малката маса до вратата. То пада тежко на земята и отскача към камината. Взирам се в него, озадачен. Това е наполовина изрязана гривна — но откъде е? Трябва да си спомня — трябва да си спомня.
Лайя.
Името й избухва в главата ми като фойерверк. Спомените, които Каин ми върна, се завръщат наведнъж — заедно с всичко, което се случи след това. Лайя беше ранена в Нур. Дали е добре сега? Афия и Мами щяха да се погрижат за нея, но…
Бавен прилив на магия залива съзнанието ми. Тревогата ми избледнява. Спомените ми избледняват.
Не! — крещи глас в главата ми. Спомни си!
Изпъвам се обратно през вратата на колибата, стиснал гривната в ръка. От дърветата един дух ме наблюдава.
— Върна се — прошепва Карина. — Отсъства дълго, малкия.
— Съжалявам — казвам й. — Бях… Спомни си — крещи гласът в мен. Но какво иска да си спомня?
— Видял си какво идва — казва Карина. — Вихрушката. Усещам знанието върху теб. И все пак не правиш нищо. Ами ако нарани моето съкровище? Ти ми каза, че тя е там, все още жива. Ами ако вихрушката я унищожи?
Вихрушка. Глад. Тъмнина. Страдание.
Нощодателят. Измъквам името от меласата, в която Маут е превърнал мозъка ми. Нощодателят събужда нещо. Нещо, което не може да контролира. Използва духове, за да го засили, така че да пробие защитите на Маут и да унищожи човешкия свят.
— Това, което виждаш, не бива да се случи — казва Карина. — Ще нарани моето съкровище. Усещам го. Трябва да го спреш.
— Как? — Приливът на забравата е върху мен, Маут манипулира съзнанието ми, но този път му се съпротивлявам.
— Да — кимва Карина. — Бори се с него. Бори се за моето съкровище. Бори се за тези, които живеят.
— Маут! — извиквам. Той ме игнорира, отново.
Или може би, осъзнавам с внезапен проблясък на интуиция, не може да ме чуе. Продължавам да очаквам Маут да отговори на зова ми. Но той се бори с Нощодателя безкрайно. По средата на битка може да не чуя собственото си име, извикано до мен, камо ли от друго измерение.
Клякам до колибата си. Дълги минути държа очите си затворени и не мърдам. Вместо това усещам магията, представяйки си я, както Каин ми я показа, дебели златни въжета, които свързват това място. Образът се разпада в съзнанието ми отново и отново. Всеки път го възстановявам, въже по въже, докато не почувствам, че държа цялото Място на чакането в съзнанието си.
Тогава, както направих с Нощодателя, се хвърлям към него. Отначало образът трепти и се колебае, сякаш ще се разпадне. Не, по дяволите…
Тогава странно усещане ме обзема, сякаш някаква огромна ръка ме е издърпала в недрата на самата земя. Виждам тялото си, коленичило в света на живите.
Но съзнанието ми не е там. Вместо това съм издърпан надолу през мрежата от магия и излизам на скалист нос под бледожълто небе. Носът се простира зад мен, изгубен в мъгла. Долу се вълнува свиреп океан, вълните толкова огромни, че надхвърлят разбирането. Имам тяло — или подобие на такова, но то е по-скоро намек, отколкото нещо солидно.
Когато нападнах съзнанието на Нощодателя, видях точно това място, това измерение, от неговата гледна точка. Господарят на джиновете вижда Маут като стената между себе си и отмъщението. Сега виждам измерението на Маут от моята собствена гледна точка.
По хоризонта се приближава позната, подобна на човек фигура.
Ловец на души — казва Маут. Ти не принадлежиш тук. Върни се.
— Нещо не е наред с Мястото на чакането — казвам му. — Опитах се да ти кажа…
Водя войни, за които нямаш представа, дете. Върни се.
— Нощодателят изсмуква души от живите.
Знам греховете на сина си. Те не са твоя грижа. Дадох ти достатъчно от магията си, за да поддържаш стената. Да помагаш на духовете. Върви тогава и ги прехвърляй. Прекара твърде много време далеч.
Трябва да пробия до него. Но как? Говоря със самата Смърт. Аз съм мравка, размахваща пипалцата си, опитвайки се да привлече вниманието на вселената.
— Няма духове — казвам. — Нощодателят ги е взел всичките. Останаха само няколко и те няма да преминат, защото усещат само голямо зло, което ги очаква от другата страна.
Дълго мълчание.