Говори.
Разказвам му за гниенето по река Здрач и страха на духовете. Разказвам му за войната на Нощодателя, как е използвал Маро, за да краде души. Разказвам на Маут какво видях, когато влязох в съзнанието на Нощодателя.
— Как можеш да не знаеш това? — казвам. — Как… как можеш да не виждаш?
Не съм от огън или глина, Бану ал-Маут — казва той. Дреболиите на вашите човешки животи са под мен. Трябва да е така, иначе бих затънал в тях.
Въздишка се изтръгва от него и магията му отслабва.
На моя собствена беда. Гневът на Нощодателя е безкраен. Не знаех. Както ти виждаш моето измерение по един начин, аз виждам твоето по друг.
Вселената, осъзнавам, се опитва да разбере света на мравката.
Вярвах, че джиновете трябва да бъдат освободени и върнати към дълга им. Това е целта, за която ги създадох. Не разбрах дълбочината на болката им. Нито разбрах яростта на Нощодателя. Затова се боря с него и се боя, че губя.
— Как можеш да загубиш срещу него? — питам. — Ти си Смъртта.
Ако подцениш паяка, Бану ал-Маут, той може да ухапе. И ако ухапването му е отровно, може да убие. Така е с Нощодателя. Той знае къде да ухапе. И е пропит с отрова.
— Защо не можеш да му отнемеш магията, както я отне от мен? — казвам.
Магията, която използваш, за да прехвърляш духовете и да държиш стената, е продължение на моята собствена. Ти я заемаш. Нищо повече. Твоето вятърно ходене обаче беше дар. Не мога да го отнема. Когато създадох Мехерия, му подарих цялата си магия. Това, което съм дал, не мога да взема обратно. Дори Смъртта има правила.
— Той иска да освободи Морето на страданието. Да унищожи целия живот — казвам. — Аз бих могъл да го спра. И мисля, че мога да напомня на джиновете за дълга им. Да ги върна в стадото. Но трябва да мога да напусна Мястото на чакането. Не мога да бъда затворен там.
Маут сякаш се взира в бушуващото море. Кажи ми клетвата си.
— Да осветя пътя за слабите, уморените, падналите и забравените в тъмнината, която следва смъртта.
Тогава това е, което трябва да направиш. Балансът трябва да бъде възстановен. Ако това означава да напуснеш Мястото на чакането, така да бъде. Но дръж на дълга си, Бану ал-Маут. Спомените ще те направят слаб. И емоциите няма да ти служат добре.
Докато го казва, вцепенение ме обзема. Но този път нещо в мен се бунтува диво срещу него.
— Ако Каин не беше върнал спомените ми за Лайя, Хелене и Керис в мен — казвам, — никога нямаше да напусна Мястото на чакането. Никога нямаше да разбера какво прави Нощодателят. Имам нужда от спомените си. Имам нужда от емоциите си. — Мисля за Лайя и за това, което тя се опитва да ми каже от седмици. — Не мога да вдъхновя хората да се бият, ако не съм един от тях.
Морето се блъска в носа и огромни, отвратителни форми се движат под водата. Зъби проблясват. Още — ръмжи Морето към мен.
Няма да се намесвам — казва Маут. Но не забравяй клетвата си, за да не бъдеш унищожен от магията, с която те обвързах. Ти си заклет пред мен, докато друг човек — не джин — не бъде счетен за достоен да те замени. Твоят дълг не е към живите. Твоят дълг не е към теб самия. Твоят дълг е към мъртвите, дори до разбиването на света.
Думите му са окончателни като първата шепа пръст в гроба.
— Джиновете избягаха — казвам. — Духовете са затворени. Нощодателят срина цели градове и открадна безброй души. Светът е разбит, Маут.
Не, Ловец на души — казва тихо Маут. Силата на Морето на страданието не може да бъде контролирана. Дори от краля на джиновете. Ако той го освободи, то няма да унищожи само човечеството. Морето ще унищожи всичко. Целия живот. Дори самите джинове. Страхувам се, Бану ал-Маут, че светът още не се е разбил.
«««
Голяма част от бойните сили на Племената се е укрепила в пустошите Бхут северно от Нур. Близо до центъра на лагера голяма група старейшини, Залдари, Факири и Факири, и Кехани се е събрала около огън, половината от размера на каруца. Забавям крачка, докато се приближавам, защото спорът бушува.
— …няма да ходим в проклетия Марин… — Залдар на Племе Насур говори, надвиквайки дузина други гласове. — Ако искате да помогнете на Маринците, това е ваш избор…
— Ако не отидем всички, Нощодателят ще победи. — Гласът на Лайя е тих и тя се бори да овладее раздразнението си. — Той ще отмъсти на Книжниците, и Керис ще ви преследва, както преследваше моя народ. Ще бъдете поробени. Унищожени. Точно както бяхме ние.
— Ти имаш косата — извиква друг глас. — Ти отиди да се биеш с него. Не беше ли твоят народ, чието насилие доведе до гнева на Нощодателя?