Обмислям това от дни — още преди Ливия да бъде убита.
— Императорът има нужда от спътник. Не от регент като мен или стражи като Ралий. — Кимвам към едрия мъж, който наблюдава Тас сериозно. — А от приятел. Брат. Някой, с когото да се смее, да играе и да му чете, но който също ще го напътства и пази. Някой, на когото той вярва. Някой, който го разбира. Но този човек, Тас, трябва да е обучен в бой и битка. Трябва да е образован. Ще поемеш ли тази задача?
Тас се размърдва неловко. — Аз… не мога да чета, Кървав гарван.
— Умно момче си, ще се научиш бързо. Ако го искаш, разбира се… — Изведнъж осъзнавам, че детето може да се страхува да откаже. — Помисли си — казвам му. — Когато видим Лайя отново, може би можеш да я попиташ. Тя е мъдра за тези неща.
Закариас грабва коня от Тас и го хвърля на няколко крачки. Преобръща се по корем, люлеейки се към коня, озадачен, че не изглежда да се приближава до него.
Не мога да не се усмихна. Първата ми усмивка, откакто Керис уби Ливи. — Никога досега не е правил това.
Закариас губи интерес, преобръща се по гръб и пъха крак в устата си.
— Скоро ще тича — казва Тас. — Засега крака. Очевидно доста вкусни.
— Много вкусни. — Вдигам племенника си и го погъделичкам по крачетата. Той ми показва два зъба и се изкисква.
— Ах, малки мой. — Едва избягвам юмрука му, докато се хвърля към плитката ми. — Решен да съсипе косата на леля Гарван, както виждам. Тас, защо не отидеш да обядваш и да подишаш малко въздух. Не бива да стоиш затворен тук цял ден, малки.
Момчето си тръгва, а аз влизам със Закариас в покоите си, отпращайки Маските вътре. Племенникът ми се протяга към прозореца, към светлината. Но го държа далеч от него, в тъмнината, където е по-безопасно. Където няма как заблуден нож на убиец да го достигне.
Това не е начин да се живее, каза Ливия. Но това е всичко, което имаме. Чувам стъпки зад себе си, позната походка. Не се обръщам.
— Скоро ще ходиш на светло отново, племеннико — казвам на Закариас. — Леля Гарван ще те направи в безопасност. Ще яздиш и ще бягаш от учителите си, ще преживяваш велики приключения с добри приятели. Леля Гарван ще унищожи всичките ти врагове. Обеща…
Думите замлъкват на устните ми. Защото обещах на сестра си, че ще я пазя. Обещах си, че няма да позволя нищо да й се случи, не и след онова, което стана с родителите ми и Хана.
— Направи това обещание, Гарване.
Харпър застава до мен, поздравявайки императора с рядка усмивка и целувка по главата. Закариас му отвръща с колеблива усмивка.
— Погледни племенника си в очите — казва Харпър — и дай обет.
Поклащам глава. — Ами ако не мога да го спазя? — прошепвам, защото алтернативата е да изкрещя, а ако успях да мълча, докато сестра ми умираше, мога да мълча и сега.
— Ще го спазиш — казва Харпър.
Поклащам глава и извиквам Коралия, която взема Закариас от мен. Харпър ме следва, докато си тръгвам. Досега беше лесно да го избягвам — имах месеци практика. Преди да каже нещо, което да ме разкъса, говоря аз.
— Доведи Куин Валерий в малките стаи до тронната зала — казвам. — Искам мнението му какво да правим с Понтилий… какво правиш…
Харпър хваща ръката ми и прокарва пръст по устните ми — шш. Дърпа ме в обратна посока от тронната зала и надолу по каменни стълби. Близо до дъното, до купчина отломки и точно пред огромен, наскоро реставриран гоблен, той докосва част от стената и камъкът се отмества.
Познавам този проход, той води до задънена улица, с няколко склада между тях. Ралий кара дворцовата стража да го проверява два пъти дневно.
Но, разбира се, Харпър би го знаел. Разбирам защо ме е довел тук и съм толкова благодарна, че искам да го сграбча и да го целуна тук и сега, с отворена врата на коридора.
Забрава е това, от което имам нужда сега. Начин да избягам от това чувство в гърдите ми, сякаш ако изрека името на Ливия на глас, сърцето ми ще изсъхне и ще умре. Харпър е разсейване. Такова, за което отчаяно жадувам.
Той пуска ръката ми, щом влизаме в коридора, и запалва факла. Когато пламне, отново се движим, покрай склад, пълен с отломки и дърва, и в друг, който е по-голям, отколкото си мислех. Достатъчно голям за въжено легло и малка маса с лампа. В един ъгъл има тояга и купчина големи камъни.
— Тук ли спиш? — питам го, гледайки леглото, но той поклаща глава.
— Само духове тук долу, Гарване.
Стаята е студена, макар че едва го усещам. Откачам наметалото си, но Харпър поклаща глава и ми подава тоягата.
— А. — Поглеждам я неловко. — Какво да правя с това?